Още първата обиколка откри върху по-голямата част от планетата вместо планини само незначителни възвишения, малко по-големи, отколкото на Марс. Очевидно дейността на вътрешните сили, създаващи планините, почти съвсем се е прекратила или временно е спряла.
Ерг Ноор отмести на две хиляди метра ограничителя на височината на полета и включи мощните прожектори. Под звездолета се простираше огромен океан — истинско море на ужаса. Съвършено черни вълни се издигаха и падаха над тайнствените глъбини.
Като обърсваше избилата от усилия пот, биологът се мъчеше да хване отразеното от вълните светлинно зайче в уреда, регистриращ и най-нищожните колебания в отражателната способност — албедо, за да определи солеността или минерализацията на това море на мрака.
Блестящата чернота на водата се смени от матова — започна сушата. Кръстосаните лъчи на прожекторите отваряха тесен път между стените от тъмнина. По него се появяваха неочаквани цветове — ту жълтеникави петна пясък, ту сивкавозелената повърхност на вериги от скалисти полегати хълмове.
Послушна на умелата ръка, «Тантра» се понесе над континента.
Най-после Ерг Ноор откри същата оная равнина. Поради това, че височината й бе незначителна, тя не можеше да бъде наречена плато. Ала без съмнение възможните приливи и бури в тъмното море не достигаха до тази равнина, която се издигаше приблизително на сто метра над ниско разположените участъци от сушата.
От предния локатор на левия борд се чу изсвирване. «Тантра» насочи прожекторите. Сега съвсем ясно се очерта първокласен звездолет. Пластът от кристално преустроен анизотропен иридий, който покриваше носовата му част, бляскаше в лъчите на прожектора като нов. Край кораба не се виждаха временни постройки, не горяха никакви светлини — тъмен и безжизнен стоеше звездолетът, без да реагира по какъвто и да било начин на приближаването на своя събрат. Лъчите на прожекторите се втурнаха по-нататък, блеснаха, като отразени от синьо огледало от колосален диск със спирални издатини. Дискът стоеше наклонен, на ребро, частично потънал в черната почва. За миг на наблюдателите се стори, че зад него стърчат някакви скали, а по-нататък се сгъстява черен мрак. Там навярно имаше урва, спускаща се към низината…
Оглушителен вой на «Тантра» разтърси нейния корпус. Ерг Ноор искаше да кацне колкото може по-близо до открития звездолет и предупреждаваше хората, които беше вероятно да се окажат в смъртоносната зона с радиус около хиляда метра от мястото на кацането. Страхотният гръм на планетарните мотори се чу даже вътре в кораба, в екраните се появи облак нажежени частици от почвата. Подът започна да се издига нагоре и да се накланя назад. Безшумно и плавно хидравличните шарнири обърнаха седалките на креслата перпендикулярно към стените, които бяха станали отвесни.
Гигантските коленчати опори отскочиха от корпуса и като се разкрачиха, поеха първото докосване до почвата на чуждия свят. Тласък, удар, тласък — «Тантра» се разлюля с носовата си част и замря едновременно с пълното спиране на двигателите. Ерг Ноор вдигна ръка към командното табло, което се оказа над главата му, завъртя лоста за изключване на опорите. Бавно, с кратки тласъци звездолетът почна да навежда нос, докато зае предишното си хоризонтално положение. Както винаги, кацането раздруса така силно човешкия организъм, че за съвземането на астронавтите, полулегнали в креслата, бе необходимо известно време.
Страшна тежест притисна всички. Както след тежка болест, хората едва можаха да се приповдигнат. Обаче неуморимият биолог успя да вземе проба от въздуха.
— Годен за дишане — съобщи той. — Ей сега ще направя изследване с микроскоп!
— Не е нужно — обади се Ерг Ноор, като разкопчаваше опаковката на креслото за кацане. — Корабът не бива да се напуска без скафандри. Тук може да има твърде опасни спори и вируси.
В шлюзовата каюта до изхода предварително бяха приготвени биологически скафандри и «скачащи скелети» — стоманени, обшити с кожа конструкции с електродвигатели, пружини и амортизатори за индивидуално придвижване при увеличена сила на тежестта, които се нахлузваха върху скафандрите.
Всички изгаряха от нетърпение да почувствуват под краката си почва, макар и чужда след шестте години скитане в безпределните междузвездни пространства. Кей Бер, Пур Хис, Ингрид, лекарката Лума и двама механици-инженери трябваше да останат в звездолета, за да дежурят край радиото, прожекторите и уредите.
Низа стоеше встрани с шлем в ръце.
— Отде е тая нерешителност, Низа? — извика началникът, който проверяваше радиостанцията си в горната част на шлема. — Да вървим към звездолета!
— Аз… — девойката се запъна. — Струва ми се, че той е мъртъв, че стои тук отдавна. Още една катастрофа, още една жертва на безпощадния Космос — аз разбирам, това е неизбежно. Но тежко е… особено след Зирда, след «Алграб»…
— Може би смъртта на тоя звездолет ще ни даде живот — намеси се Пур Хис, като извиваше късофокусната обзорна тръба по посока на кораба, който си оставаше неосветен.
Осемте пътешественици се изкатериха в преходната камера и се спряха в очакване.
— Включете въздуха! — изкомандува Ерг Ноор на останалите в кораба, които вече бяха отделени с непропусклива стена.
Чак след като налягането в камерата достигна десет атмосфери и стана по-високо от външното, хидравличните крикове изтласкаха плътно запоената врата. Въздушният напор почти изхвърли хората из камерата, без да позволи чуждият свят да влезе във вътрешността на тоя къс от Земята. Вратата стремително и шумно се затвори. Прожекторният лъч прокара ярък път, по който изследователите закретаха на своите пружинени крака, като едва влачеха тежките си тела. В края на светлинния път извисяваше снага грамаден кораб. Разстоянието километър и половина се стори поразително дълго и от нетърпение, и от жестокото друсане поради неловките скокове по неравната, осеяна с дребни камъни почва, силно нагрята от черното слънце.