Миг от бурята [bg]

Роджър Зелазни Миг от бурята

Още докато бяхме на Земята един възрастен професор, който ни четеше философия — най-вероятно този ден той се бе объркал и не бе взел нужния му конспект, — влезе в аудиторията и ни огледа внимателно; нас шестнадесетте души, обречени на живот извън родната планета. Това продължи половин минута. Изглежда остана удовлетворен — усещаше се по тона му, — защото ни запита:

— Знаете ли какво е това човек?

Прекрасно знаеше какво прови. На разположиние имаше час и половина: и трябваше по някакъв начин да ги преживее. Освен това от шестнадесетте единадесет бяха от нежния пол (девет се занимаваха с хуманитарни науки, а две девойки бяха от нисшите курсове). Едно от тези момичета, която посещаваше лекции по медицина, се опита да даде точно биологическо описание на човека.

Професорът (спомням си, че името му беше Макнийт) кимна вместо отговор и запита:

— Това ли е всичко?

За оставащите час и половина аз узнах, че Човек е животно, Способно да Мисли Логически, може да се смее и по развитието си е на по-високо стъпало от животните, но е още далече от ангелите. Той може да се вижда отстрани, да следи за постъпките си и да разбира колко са нелепи (това каза една девойка от курса „Сравнителна литература“). Човекът е носител на културата, честолюбив, самолюбив, влюбчив… Човек използува оръдия на труда, погребва умрелите, измисля религии. Човек се опитва да даде определение на самия себе си. (Последното каза съседа ми по стая Пол Шварц и то ми хареса необикновено. Какво ли е станало с него?)

Както и да е, за много от казаното си помислих: „възможно“, „отчасти е прав“ или просто „глупости!“. И досега смятам, че моето определение е най-вярното, защото после ми се удаде да го проверя на практика на Tierra del Cyqnus, Земята на Лебед… Казах:

— Човек е сборът от всичко което прави, желаейки или не, и от това, което би искал да прави, независимо дали го прави или не.

Замислете се за миг на моята тирада. Тя е преднамерено много обща, както и останалите, но в нея има и място за биологията, за способността да се смее, за стремежа да се върви напред, за културата, любовта, за наблюдаването на собственото отражение в огледало и за определяне на човека от самия него. Забележете, оставих пътечка и за религията. Не може да не се признае, че определението ми съвсем не е всеобхватно. Нима може да се приложи към някаква мида?

Tierra del Cyqnus, Земята на Лебед е очарователно име за една планета. Самата планета е очарователна, е, с някои изключения. Тук аз станах свидетел, как определенията, написани с тебешир на черната дъска, едно след друго изчезват, докато не остана само моето.

… В радиоприемника ми все по-често пукаха разрядите на статическото електричество. И нищо друго не се чуваше. Засега. В течение на няколкото следващи часа не се проявиха други признаци на приближаващата буря.

Всичките мои сто и тридесет „очи“ наблюдаваха от сутринта Бети. Сякаш денят се очертаваше приятен, прохладен, въобще един обикновен пролетен ден, потънал в слънчеви лъчи, с меден аромат над кехлибарените ниви, който се носеше из улиците, запълваше магазините… С дневната светлина си отиваха остатъците на нощната влага и се оцветяваха в маслинно подпухналите пъпки на крайпътните дървета. Тази ярка светлина, от която бе избеляло синьолазурното знаме пред кметството, превърна прозорците в оранжеви огледала, разсея навсякъде пурпурни и виолетови сенки по склоновене на планината Свети Стефан, намиращи се на тридесет километра от града, спусна се по гористите им подножия и ги украси така, сякаш полудял художник бе нахвърлило живото море с разнообразни отенъци на зелено, жълто, оранжево, синьо и червено.

Утринното небе на Земята на Лебед бе украсено в кобалд, а през деня придобиваше отенък на ахат, а при залез — рубин с изумруди, студен и блестящ като творба на ювелир. Когато кобалта избледня и се покри с лека димка (единадесет нула нула по местно време), аз погледнах Бети със своите сто и тридесет „очи“ и не видях нищо достойно за вниманието ми, което да предвещава настъпващите събития. Само непрекъснатото пукане в радиоприемника съпровождаше пианата и струнните инструменти.

Смешно ми бе да наблюдавам, как мозъкът персонифицира предметите и превръща мислите в образи. По корабите винаги се е предполагало женско начало. Може да се каже „добрата стара яхта“ или „белокрилата чайка“, да се потупа по флшборда и да се усети излъчването на женственост, която се усеща по заоблените форми и обратното „дяволска развалина!“ или „да е проклет деня в който седнах на тази прахосмукачка!“, когато на колата ви откаже двигателя. Ураганите са също жени, също като луните и планетите. Но с градовете е иначе. Те са някак си безполови.