Намирайки се вече в къщи, се заслушах и загледах в затихващия апокалипсис.
Градът бълнуваше, като обхванат от треска, силуетите на зданията се очертаваха ясно от пулсиращата светлина. Да виждам по-добре ставащото, изключих лампата в стаята. Нетленни изглеждаха синкавочерните сенки на стълбищата, фронтоните, корнизите, балконите: сякаш заредени от мълниите сградите излъчваха своя вътрешна светлина. Нависоко, крадешком, пълзеше огнено насекомо (живо? или не?), „око“ в синкав ореол се мяркаше над покривите на съседните къщи. Облаците пламтяха като планини в геена огнена; клокочеха и трещяха гръмотевици; белезникави поройни струи дълбаеха паважа и пораждаханадигаща се пяна. В този миг видях трирог „хапач“ с мокри пера, страшна като на демон муцуна и мечовидна опашка. Звярът зави зад ъгъла, но малко по-рано бях чул един звук, който би могъл да мине за гръм, ако не бях видял как „окото“ се устреми към него и добави към капките вода оловни съчми. Всичко стана така мигновено, но въпреки това разбрах, за чия четка е достойна тази картина. Не за Ел Греко, не за Блейк — а за Боск. Само той с кошмарните образи на улиците на Ада, може да даде дан на този миг.
Един миг от бурята…
Гледах навън, докато изригващият пламъци облак не прибра пипалата си, увисна на небето като пашкул, а после помръкна тлеейки и превръщайки се в пепел и прах. Стана тъмно. По улиците имаше само вода.
В неделя настъпи апогеят на хаоса.
Градът се оказа в центъра на най-силната буря на Бети. здигаха се пламъци, горяха църкви. отъваха хора. Зверове се разхождаха из улиците. Сгради се откъсваха от основите си и подскачаха като книжни корабчета по стръмното. Налетя ураганен вятър. Светът сякаш полудя.
До кметството беше невъзможно де се стигне. Елеонора изпрати да ме вземат с флаер. Службите бяха евакуирани на третия етаж. Положението беше неконтролируемо. Единственото, което можеше да правим, бе да чакаме и да помагаме, ако имахме възможност. Аз седях през екраните и гледах ставащото.
Дъжд се лееше като от ведро. Сякаш падаше истински водопад. Понякога ни се струваше, че са изсипали океанът над нас. Отчасти за това имаше вина духащият от залива вятър: поривите му караха капките да се носят почти хоризонтално спрямо земята. Бурята започна на обед и продължи няколко часа, но след себе си остави разрушен град. Бронзовият Уей лежеше на дясната си страна, знамето бе изчезнало и никъде нямаше здание с оцелял прозорец и не залято от водата. Електричеството започна да прекъсва. Едно мое „око“ видя три панди да разкъсват мъртво дете. Проклинайки целия свят аз ги застрелях; не ми попречиха нито дъждът, нито ростоянието. Елеонора плачеше на рамото ми.
Тогава ни съобщиха, че на хълм, заобиколен от вода, заедно със семейството си се намира бременна жена, която веднага трябва да роди със сечение. Опитахме да стигнем с флаера… но вятърът… Видях горящи здания, трупове на хора и животни. Видях погребани наполовина машини и рухнали домове. Видях водопади, там където преди ги нямаше.
Тези дни изхабих много муниции и не само за горските зверове. Шестнадесет „очи“ бяха уцелени от мародери. Надявам се, че никога повече няма да виждам подобни кадри, които тогава заснех.
После започна неделната вечер — най-ужасната нощ в живота ми. Дъждът не спираше. За трети път узнах, какво е това отчаяние.
Ние с Елеонора се намирахме в Службата за Нарушения. Останалите работеха на третия етаж. За осми път през този ден електричеството спря. Ние седяхме, без да мърдаме, в тъмното и нямахме сили да спрем настъпващия хаос. Дори не можехме да наблюдаваме ставащото.
Не зная, колко продължи това: час или два, или няколко минути. Ние разговаряхме. Помня, че разказвах за момичето, чиято смърт ме застави да потегля по другите планети — колкото се може по-далеч от гроба й. Два полета, два нови свята — и скъсах връзката с времето. Но стоте години полет не изтриха паметта ми: уви! тя не е като времето, което така лесно може да се измами, потъвайки в малката смърт на съня.
Паметта е отмъщението на времето и дори да изгубиш слух и зрение, събуждайки се ти разбираш, че миналото е отново с теб. Най-страшното, което може да ти мине през главата е да се върнеш на станалата чужда земя, където е намерила покой любовта ти, да се върнеш непознат за никого там, където е бил родния ти дом. И тогава отново поемаш пътя, с надежда да забравиш, но времето ти е така малко, че не успяваш! Оставен си сам със себе си. Тогава за пръв път ме обхвана отчаяние. Четях, работих, пиех. Свързвах се с разни жени, но на сутринта винаги оставах сам. Скачах от планета на планета с надеждата, че нещо ще се промени, но всеки път гобих нещо от себе си.