Тогава ме обхвана друго ужасно чувство. Разбрах, че трябва да съществува време и място, най-подходящо за всеки от нас. Когато болката утихна, аз се смирих с изчезналото минало и се замислих за мястото на човека във времето и пространството. Кога и къде аз ще искам да прекарам остатъка на дните си? Къде ще живея с най-голяма полза? Може би ме очаква нещо хубаво, някъде на неизвестна планета; то чака да пробие часът му. Как да го узная? Мога ли да бъда сигурен, че моят Златен Век е на следващата планета и че не отивам на война в Средните Векове, когато Възраждането още не е напъпило? То е винаги билет, виза, нова страничка в дневника. Това за втори път ме накара да се отчая.
Не заех отговора, докато не се оказах тук, на Земята на Лебед. Не знам защо те обичам, Елеонора, но те обичам — това е отговорът!
Когато дойде светлината, ние седяхме и пушихме. Тя разказваше за мъжа си, който загинал като герой и така избегнал заплашващата го смърт от бяла треска. Загинал геройски, без да знае за какво: сработил условният рефлекс, хванал едно мачете и се хвърлил срещу глутница тукашни „вълци“, нападнали изследователския отряд в глухите гори на предпланините на Свети Стефан. Бил разкъсан на части, а останалите отстъпили в лагера, заели кръгова отбрана и така се спасили. В това е същността на героизма: миг, неподвластен на разума (искра в нервите), предопределен от всичко, което си преживял или си искал да направиш.
Ние гледахме галерията екрани.
Човекът е животно, способно да мисли логически? По-висш от животно? Но не ангел? Но не и онзи убиец, който аз убих тази нощ. Какъв ли е той? Честолюбив, самолюбив, влюбчив? Не мисля. Гледал ли е на себе си отстрани, наблюдавал ли е за постъпките си и разбирал ли е, колко са престъпни? Прекалено сложно. Нима когато е убивал, когато е грабил, се е виждал отстрани и е разбирал чудовищността на извършваното? Измислял ли си е религия? Едва ли? Виждал съм хора да се молят; за тях това е последната надежда за спасение, когато остапалите способи са изчерпани. Условен рефлекс. Тогава, може би остава любовта? Видях майка потънала до гърди в буйната вода да държи на рамената дъщеря си, а тя по същия начин притиска куклата си. Но нима любовта не е част от живота? Това, което си направил, и това, което искаш да направиш? И добро и лошо? Зная, че именно тя, любовта, ме накара да оставя поста си, да седна във флаера и да си пробивам път през бурята там, където ставаше тази сцена.
Не успях.
Но никога няма да забравя, колко се зарадвах, когато узнах, че са ме изпреварили. Излитащият флаер ми намигна със страничните си светлини и Джон Кимс предаде по радиото:
— Всичко е наред. Цели са, дори и куклата.
— Добре — казах и потеглих обратно.
Кацнах на балкона и веднага пред мен изникна някаква фигура. Когато излязох, в ръката на Чак (това беше той) проблясна пистолет.
— Не искам да те убивам, Джас — започна той, — но ако се наложи, ще те раня. Застани с лице към стената. Взимам флаера.
— Да не си полудял? — попитах го аз.
— Знам, какво правя. Той ми трябва, Джас.
— Добре, взимай го, щом ти трябва. За това не е нужно да ме дължиш на мушка. Засега мога и без него. Взимай.
— Трябва ни на нас със Лоти — каза Чак. — Обърни се.
Изпълних заповедта и загледах стената.
— Какво си намислил?
— Излитаме. Двамата. Веднага.
— Ума сте си загубили — казах аз. — Сега не е време…
— Да вървим, Лоти — повика я той.
Чух, как флаерът се отваря.
— Чак, ти ни трябваш тук! Можеш да си тръгнеш след седмица, месец, когато редът е възстановен. Съществува и такова нещо като развод. Нали знаеш?
— Няма да ми дадат да си отида, Джас.
— Тогава как смяташ да го направиш…
Обърнах се и видях да прехвърля през рамо голям чувал, съвсем като Дядо Мраз.
— Обръщай се! Чуваш ли? Иначе ще стрелям!
Започнах нещо да подозирам.
— Чак, нима си грабил?
— Обръщай се!
— Добре де, обръщам се. И мислиш, че ще стигнеш далеко?
— Достатъчно далеко — отвърна Чак — никой да не ни намери, а когато дойде времето ще отлетим.
— Не, струва ми се, че не си способен да отлетиш от Лебед. Познавам те добре.
— Ще видим — отдалечи се гласът му.
Чух бързи стъпки, последвани от хлопване на врата. Обърнах се и видях как флаерът се издига над балкона. Дълго гледах след него. И никога повече не ги видях.
Двама служители намерихме лежащи на пода в коридора без съзнание. За щастие нищо сериозно. Като се убедих, че ще се погрижат за тях, отидох при Елеонора.
Чакахме настъпването на утрото.