Уморени и опустошени седяхме и гледахме как светлината си пробива път през дъждовната пелена. Прекалено много неща станаха за това кратко време. Всичко се случи невероятно бързо. Ние бяхме объркани.
На сутринта дъждът спря.
Вятърът от север, един добър вълшебник, започна борба с облаците, като Енки със змея Тиамат. Изведнъж небесата се разтърсиха, мрачната пелена се разкъса и разкри лазурни клисури, от които заблика ярка светлина.
Когато се появи слънцето, чух радостни гласове и завиках заедно с всички. Прекрасното, топло и лечебно светило приближи кръглото си лице до Свети Стефан и го целуна по двете бузи. От прозорците надничаха радостни и възбудени хора. Радвах се със тях.
Единственият начин да се убедиш, че кошмарът е свършил, това е да се събудиш и да не намериш в спалнята си нищо, което да свидетелствува за действителността на вашия сън.
Ние вървяхме по улиците и навсякъде беше пълно с кал: в мазетата, машините, канализационните тръби и кухненските шкафчета. Кал покриваше здания и коли, хора и дървета. Засъхващите кафяви кръгове от пукнали се мехури чакаха сякаш кога ще ги изстържат. Ако някой от нас се приближаваше близо до складовете, където гниеха разни продукти, веднага се вдигаха ята летящи гущери и увисваха във въздуха като водни кончета, а после се връщаха отново на изоставената трапеза. Насекомите изглежда имаха някакъв празник. Срочно трябваше да се извърши санитарна обработка.
Всичко беше обърнато с краката нагоре, разрушено и погребано под кафяви „саргаси“. Числото на жертвите не можеше да се определи. Калната вода бавно течеше по улиците. Вонеше непоносимо.
Витрините на магазините бяха разбити и под краката ни шумно се трошаха стъкла… Мостовете бяха рухнали, паважът разкъртен… Достатъчно, и това стига. Защо да продължавам? Ако и сега не успеете да си представите гледката, то никога няма да го направите. След пияната оргия на небесните сили започваше тежко утро. Винаги ще се намери смъртен, който да бърника остатъците на божественото пиршество или да бъде погребан под тях.
Ние започнахме да разчистваме улиците, но към обед Елеонора едва се държеше на крака. Аз живеех наблизо и я закарах в къщи.
Това е почти цялата история — без пропуски: светлина, тъмнина, отново светлина, с изключение на края, който аз наистина не знам. Само ще ви разкажа началото на този край…
Оставих я на ъгъла. Тя тръгна към моята къща, а аз вкарах колата в гаража. Защо я оставих сама? Не зная. Може би в лъчите на сутришното слънце светът изглежда спокоен и безопасен, независимо от полепналата кал. Или защото аз бях влюбен, тъмнината бе изчезнала и нощните страхове бяха притихнали.
Оставих колата в гаража и тръгнах по пътеката. Когато стигнах ъгъла (преди седмица тук срещнах орга), я чух да вика.
Хвърлих се напред. Страхът ми придаваше сили — за миг завих зад ъгъла. До локвата лежеше чувал, който по нищо не се отличаваше от чувала на Чак. В локвата стоеше човек и разглеждаше чантата на Елеонора, а тя самата лежеше на земята без признаци на живот и кръв заливаше лицето й.
Завиках и като се хвърлих на него, включих тояжката. Той се обърна, захвърли чантата и се хвана за пистолета на колана.
Между нас оставаха десет метра, когато аз метнах тояжката. Той беше успял да извади пистолета и да се прицели, когато тояжката падна в локвата, където стоеше.
Може би ято ангели му помогнаха да се присъедини към прадедите си.
Тя още дишаше. Пренесох я в къщи и не помня как съм повикал лекар, а после зачаках…
Елеонора проживя още дванадесет часа и умря. Два пъти преди операцията дойде в съзнание и нито веднъж после. Не каза нищо. Само веднъж ми се усмихна и заспа.
За втори път станах кмет. Ръководих възстановителните работи. Когато напуснах града, той беше отново такъв слънчев и чист, какъвто ме бе посрещнал някога. Сигурен съм, че ако бях издигнал кандидатурата си на есенните избори щяха да ме изберат за кмет. Но не поисках.
Общинският съвет отхвърли възраженията ми и реши да издигне статуя на Готфри Джастън Холс до статуята на Елеонора Шифър на площада срещу почистения да блясък Уей. Мисля, че и досега стои там.
Казах им, че никога няма да се върна, но кой знае? Може би, след две години, когато всичко това остане в далечното минало, ще се върна и ще намеря Бети заселена от непознати хора. Може би колонизацията ще обхване целия континент и той ще бъде от бряг до бряг населен с хора.
В края на годината обявиха Звездна спирка. Сбогувах се, качих се на кораба и отлетях. Накъде? Все едно.
Бълнуване на самотен кораб в междузвездното пространство…
Изминаха няколко години. Не ги броя, но често мисля за Златния Век, за Възраждането, че ме чака някога и някъде звезден билет, виза, обърната страничка в дневника. Не зная къде и кога. Кой знае? Къде е днес вчерашният дъжд?