Две десетилетия след актът на кметската управа, с който се основава станцията Бета, нея я прекръстиха официално с женското име Бети. Аз продължавам да смятам, че причината е само една: преди Бета е била предназначена за почивка на пътешествениците и за извършване на профилактика на корабите. Бета не е претендирала да е дом, но по нещо е приличала едновременно на бащин дом и на увеселително заведение: земна храна, нови лица, различни звуци, пейзажи, дневна светлина… Ако идвате от мрака, студа и безмълвието тук изведнъж се оказвате сред топлина, светлина и музика. Остава ви само да обикнете това място. Нещо подобно е чувствал древния мореплавател, когато се е взирал в хоризонта за земя, където да си почине след дълъг път.
Това го почувствах два пъти: веднъж при първото ми посещение на Бета, после когато я нарекоха ети.
Аз съм тук Пазачът на Ада.
… Когато шест или седем от моите „очи“ изведнъж ослепяха, но само за миг, а музиката започна да се губи в пукането на статическото електричество, аз се обезпокоих, позвъних в бюрото запрогвози и глас на момиче записан на магнитофонна лента ми съобщи, че през деня или до вечерта се очакват да започнат сезонните дъждове. Поставих слушалката на мястото й и превключих едно от „очите“ от вътрешен обзор на външен.
По небето не се виждаше нито едно облаче, нито едно петънце. Само ято зеленикави летящи гущери премина пред обектива.
Върнах „окото“ обратно и започнах да наблюдавам спокойното и без задръствания движение по чистите улици на Бети. Трима души излязоха от една банка. А двама влязоха. Познавах ги и им махнах мислено с ръка. Пощата беше потънала в тишина. Навсякъде се виждаше печата на ежедневието: по металургичните заводи, по фабриките за синтетични материали, по фермите, на космодрума и по сградите. Навсякъде като голи охлюви пълзяха коли и пътищата напомняха за посоката към обетованата страна. В цвета на околните ниви преобладаваше жълтото примесено с кафяво и примеси на зелено и розово. На екрана се появиха вили с формата на буквата А, покривите им бяха назъбени и куполообразни, потънали в морето на обилната растителност, от която често стърчаха единствено шишовете на гръмоотводите. Малко по-късно насочих „окото“ отново на нужното място и започнах да наблюдавам галерията от сто и тридесет променящи се картини — екраните на Службата по Нарушенията към кметския съвет.
Пукането се усили и трябваше да изключа радиото. По-добре е да не слушам въобще музика, отколкото да я слушам така.
„Очите“ ми започнаха да ослепяват. Тогава разбрах, че към нас се приближава буря.
С най-голяма скорост насочих едно от „очите“ към Свети Стефан. Това означаваше, че трябва да изчакам двадесет минути, преди то да се изкачи на планината. Друго изпратих право нагоре в небето — за тази панорама щях да чакам десет минути. После предоставих пълна свобода на автоскенера и отидох долу да пия едно кафе.
Когато влязох в чакалнята на кмета, намигнах на секретарката и кимнах към вратата.
— Там ли е? — запитах аз.
Лоти, една пълничка девойка на неопределена възраст, но с приятна фигура, ме дари със случайна усмивка, но идването ми едва ли можеше да се нарече случайно.
— Тук е — каза тя и заби отново поглед в папките пред нея.
— Сама ли е?
Тя кимна вместо отговор и от това очеците й затанцуваха на ушите й. Черните очи в съчетание с мургавата кожа я правеха съмсев добре. Ако прическата и малко повече козметика…
Отидох до вратата и почуках.
— Кой е? — запита кметицата.
— Аз съм — изрекох, докато отварях вратата. — Годфри Джъстин Холмс, за по кратко Год. Искам с някого да пийна по едно кафе и затова избрах тебе.
Тя се отмести от прозореца, през който гледаше нещо. Докато се обръщаше на въртащия си стол, косите й, яркоруси, къси и прави се развълнуваха като проблясващо снежно облаче, понесено от внезапен вятър.
Аз съм заета — усмихна ми се тя.
„Зелени очи, заоблена брадичка, мили нежни ушенца, обичам ви напълно“ — спомних си анонимната записка, която й бях пратил преди два месеца.
— Но не съм толкова заета
— да не изпия едно кафе с бога — заяви тя. — Може да се настаниш на трона. Сега ще го сложа да се вари.
Всеки се зае със своята работа.
Докато тя се занимаваше с кафето, аз запалих цигара от нейните, облегнах се в креслото и отбелязах:
— Май идва дъжд.
— Аха — отвърна тя.
— Не го казвам единствено да си приказваме — изрекох аз. — Над Свети Стефан бушува силна буря. Скоро ще узная нещо повече.
— Прекрасно, страче — усмихна се тя, като ми подаде кафето. — Вие, старците, с вашите болежки сте по-надеждни от Метеобюрото. Този признат от всички факт аз нямам никакво намерение да оспорвам.