Той поклати отрицателно глава.
— Отново дойде тъщата.
Аз кимнах с разбиране.
— Това е неудобството на нашия свят — малък е.
Той се хвана с двете ръце за тила и се облегна в креслото с поглед към прозореца. Усещах, че го обхваща пристъп на истерия.
— Заеш ли на колко години съм? — запита ме той след кратка пауза.
— Не — отвърнах аз, макар да знаех, че е на двадесет и девет.
— Двадесет и седем — продължи Чак. — Скоро ще навърша двадесет и осем. Знаеш ли къде съм бил?
— Не.
— Никъде, ето какво! Родил съм се и съм израсъл на тази проклета планета! Тук живея, тук се ожених и никога няма да мръдна оттук. Когато бях млад нямаше възможност, сега съм семеен…
Фулър се наведе и облегна рактите си на колената като ученик. И когато навърши петдесетте, пак ще изглежда ученик с тази светла късо постригана коса, чипото носле, тънката фигура, загорялата кожа и т.н. Може и да се държи като ученик на петдесет години, кой знае…
Нямаше какво да кажа и си замълчах.
Чак утихна за известно време. После отново се обади:
— Ти поне си ходил някъде. — Помълча многозначително, преди да продължи. — Ти си роден на Земята! На Земята! Още преди да съм се появил на бял свят ти си пътувал по другите планети. А за мен Земята е само едно име. И една снимка. Останалите са като мен — виждали са само снимки.
Продължих мълчаливо да чакам, а когато се уморих, зарецитирах:
— „Минивър Чийви съдбата си кълнеше…“
— Какво означава това?
— Така започва едно старинно стихотворение. По-точно сега се смята старинно, а когато бях момче, още си беше младо. Имах много роднини и приятели. Но това беше някога… Сега от тях не са останали и костите. Станали са на прах, на най-обикновена прах. Не, не е метафора. Петнадесет години за мен и теб са едно и също, но не винаги. Което е станало тогава, отдавна е записано в историческите хроники. Тръгвайки към звездите ти погребваш миналото си и ако се върнеш, ще срещнеш напълно непознати хора. Никак не е лесно да станеш дядо на шестдесет години, прадядо на седемдесет и пет… но ако летиш само три години и се върнеш то ще срещнеш своя пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-внук, който е станал на свой ред дядо и който страшно ще се учуди, когато го потупаш по рамото. Знаеш ли какво е това самота? Ти не си просто човек без родина или извън света. Ти си човек извън времето! Ти и времето не си принадлежите един на друг. Като буклук си, който блуждае из междузвездното пространство…
— Струва си цената! — възкликна Чак.
Разсмях се. В течение на година и половина всеки месец слушах нещо подобно. Преди не се засягах особено, но сега ми се бе струпало много: и дъждът, и изващата съботна вечер, и последното ми отиване в библиотеката, а сега и жалбите на Чак. Направо излязох от себе си.
Смеех се.
Той целият почервеня.
— Смееш ли ми се! — надигна се Чак и ме изгледа злобно.
— Не, как успя да си го помислиш — изрекох аз, — смея се на себе си. Не очаквах, че твоите думи така ще ме засегнат. Узнах нещо смешно за себе си.
— Какво?
— Че с годините съм станал сантиментален. Това откритие ме лазвесели и разсмя.
Той въздъхна, обърна се и отиде при прозореца. Пъхна ръце в джобовете и ме изгледа.
— Нима не си щастлив? — запита той. — Там… в дъбините на душата си, имам предвид. Имаш пари и с никого не си свързан.
— Успокой се, щастлив съм — отвърнах аз. — Нека не приказваме повече за това. Кафето ни ще изстине.
Чак въздъхна отново и се обърна към прозореца. Ярка светкавице очерта профила му. Изтрещя силен гръм.
— Извинявай — чух го някак си отдалече. — Струва ми се, че ти си най-щастливият от всички нас.
— Аз? Не думай така, при този климат на всички ни се струпва достатъчно. На теб ти действува също зле.
— Както винаги ти си прав — каза той. — Погледни навън! Такъв дъжд не съм виждал от няколко месеца…
— Небесата са го събирали за днес.
Той само подсвирна.
— Аз ще отида долу да взема кафе и сандвичи. Трябва да хапна нещо преди дежурството. Ти искаш ли нещо?
— Благодаря, не искам нищо.
— Добре, сега ще се върна.
Той излезе свиркайки си. Нервните му пристъпи никога не продължаваха дълго. Менеше настроенията си като дете, ха така, ха иначе… Да бъде страж на Ада е май най-неподходящата работа за него — изисква максимална съсредоточеност на вниманието. Казват, че името на нашата служба произлиза от названието на старинен летателен апарат. Вероятно някакъв военен въртолет. Ние изпращаме „очите“ на предварително определените места; те могат да се движат по небето, да стоят над определена точка, да се връщат назад, подобно на тези дливни машини. Ние следим за порядъка в града и околностите му. А това не е най-трудното на Лебед. Нямаме обичай да надничаме в нечии прозорци или да изпращаме „окото“ на посочен адрес. Освен ако не ни помолят. Нашите показания се смятат в съда за доказателство и ако успеем навреме да натиснем някое и друго копче, то представяме и видеозапис на събитието. Понякога изпращаме хора или роботи на местопроизшествието, в зависимост от нужната помощ.