Лавиците на библиотеките на Лебед са претъпкани от редки книги: първи издания, купени преди излитането от Земята, които след прочитане са дарени. Веднага ги тиражират. Но нито един автор досега не е подал жалба и нито един издател не е заплашен от съдебно преследване на литературните агенти или наследниците на автора.
Ние сме напълно самостоятелни, но винаги сме в опашката, защото съчествува „транзитно изоставане“, което е непреодолимо. На Земята е лесно да ни контролира, като момче, което дърпа въженцето на хвърчилото. Изглежда нещо подобно е хрумнало на Йитс, когато е писал: „Наоколо всичко се разпадат на части и центъра не може да ги удържи…“ Мъчен от съмнения аз се заставях да ходя в библиотеката за известия.
Денят се изниза незабелязано.
Думи се нижеха по екрана, аз стоях в кабината, разглеждах непрочетените от никого вестници и списания, а по улиците на Бети се изливаха бурни потоци от планините. Водата напълно бе изчистила гората. Мръсотията заливаше полята, нахълтваше по мазетата, напластяваше се по улиците, въобще намираше си път навсякъде.
Отидох да хапна нещо в лавката, където от девойката в зелена престилка и жълта пола (тя шумолеше приятно) узнах, че спасителни отряди работят навсякъде, а пътят през Централния площад е затворен.
Малко по-късно в дъждобран и непромукаеми ботуши се запътих натам.
Стена от торби с пясък преграждаше главната улица и на височина стигаше до кръста ми. Водата мокреше колената ми и непрекъснато прииждаше.
Погледнах паметника на Уей. Ореолът му беше помръкнал. И нищо чудно: заслугите му сега изглеждаха някак си съмнителни, макар честно казано…
Той държеше в лявата си ръка очила и ме гледа с недоверие и опасение, гадаейки в дълбините на бронзовата си душа, дали няма да се изпусна, да проговоря и да разруша неговото лъскаво от водата, тежко и позеленяло на места величие. Да разкажа ли? Мисля си, че аз съм единственият човек, който още го помни. Той поиска да стане баща на новата страна и наистина се постара. Заемаше кметския пост цели три месеца, а през останалото време (две години) аз трябваше да изпълнявам задълженията му.
В смъртният акт бяха написали „инфаркт“, но бяха забравили да споменат, че виновникът е парче олово. Тези, които знаехе това, вече не са живи: разгневеният мъж и изплашената жена, следователят. Оставам само аз и няма да разкажа на никого, освен ако бронзовият Уей не проговори. Защого той е героят, а тук статуите са по-нужни от живите герои. Някога с личния си пример той помогна при наводнението в селището Бътлър и дори за това си струва да остане в паметта на гражданите.
Намигнах на бившия си шеф — капките от носа му падаха в моите крака. Заслушах се в плискането на водите и ругатните на работниците, които изграждаха бент на съседната улица, и си тръгнах обратно в библиотеката под съпровода на углошителните гръмотевици и заслепяващите светкавици. Над главата ми премина едно „око“. Махнах му с ръка и то ми отвърна с намигване на фиртъра си. Ако не се лъжа днес в предприятието се подвизава С. А. Джон Кимс. Но може и да греша.
Внезапно небесните бентове отново се отприщиха. Оказах се под истински водопад.
Притиснах се до най-близката стена, друго укритие не се виждаше наблизо, но се подхлъзнах и добре, че навреме се подпрях на взетата пръчка. Намерих някаква врата и се скрих в нея.
Десет минути гърмеше и трещеше. Когато дъждът намаля, а аз си върнах зрението и слуха, видях, че Второто авеню се е превърнало в бурна река. ляскайки отвратително водата носеше всякакъм буклук: хартии, пръчки, кал… Изчаках нивото да спадне — не исках да се прибирам с напълнени ботуши в къщи.
Водата не спадаше.
Напредна към мен и ми заблиза подметките.
Нямаше къде да отстъпвам. Дтана ми ясно, че ме чака и нещо по-лошо. Опитах се да бягам, но да бягаш във вода до келенете…