Нивото на водата в Нобъл премина най-високата черта. Нашият град не беше единственият остров сред бушуващия океан на бурята. Нагоре по течението едва се крепеше селището Бътлър, бе залято Лястовичето гнездо, а от равнините наоколо прииждаха кални потоци.
Дори непосредствената връзка със спъсителните отряди не ни избави от необходимостта да излизаме това утро три пъти навън: първо, когато мостът над Лавс бе отнесен към устието на Нобъл, където се намираше металургичния завод Мек, после, когато горското гробище на источния бряг бе изровено така дълбоко, че заплаваха ковчези, и накрая, когато едновременно се срутиха три жилищни сгради в покрайнините на града. Малкият флаер на Елеонора, разтърсван от поривите на ветровете, стигаше местата на катастрофите и ние ръководихме непосредствено спасителните работи. Летях сляпо, само по покаданията на приборите.
В центъра на града прииждаха евакуираните хора.
Три пъти аз влизах под горещия душ и после се преобличах.
По обед всичко се успокои, дори дъждът поутихна. Наистина облачността не се разкъса, но затишието ни даде възможност да изпреварим малко събитията.
Укрепихме останалите здрави заграждения, нахранихме евакуираните и почистихме част от буклука. Четири от шестте „очи“ се върнаха на старите си места, четирите „аварийни“ точки бяха престанали да бъдат аварийни. А на нас ни бяха нужни „очи“ за откриване на орги.
Обитателите на наводнената гора не стояха на едно място: седем „хапача“ и стадо панди загинаха през тези дни, впрочем, както и няколкото влечуги, изплавали от мътните води на Нобъл, без да се смятат дървесните змии, отровните прилепи, къртиците и земните змиорки.
Около седем вечерта сякаш всичко бе отминало. Ние с Елеонора излетяхме право нагоре в небето.
Флаерът набра височина, а кабината със съскане се хермитизира. Наоколо беше тъмна нощ. Умореното лице на Елеонора в смътната светлина на лампичките от пулта изглеждаше като бледа маска. Ръцете й натискаха слепоочията, може би се опитваше да я махне, и когато я погледнах отново, тя изглежда бе успяла. Очите й блестяха, а по усните се разхождаше лека усмивка.
— Къде си ме помъкнал? — запита тя.
— Ще огледаме бурята отгоре.
— Защо?
— От доста дни не сме виждали чисто небе.
— Така е — съгласи се Елеонора.
Тя се наведе да запали цигара и един кичур коса немирно се раздвижи. Поисках да протегна ръка и да го оправя, но не го сторих.
Издигнахме се над океаните от облаци.
Небето беше тъмно и безлунно.
Звездите изглеждаха като диамантени прашинки.
Облаците — като под от вулканична лава.
Ние летяхме и се виехме в небето. Накарах флаера да се „закотви“ (така поставях „очите“ над града) и запалих цигара.
— Ти наистина си по-възрастен от мен — каза тя. — Заеше ли го?
— Не.
— Съществува определена мъдрост, определена сила, подобна на духа на отминаващото време, промъква се в човека, спящ в космическото пространство. Знам, че е така и я усещам, когато си до мен.
— Не — отвърнах аз.
— Тогава, може би е затова, че хората я очакват от тебе, очакват силата на вековете. Може би оттук трябва да започнем.
— Не.
Тя се разсмя.
— Тя, или това нещо, не е положително.
Аз също се разсмях.
— Ти се интересуваше, дали ще поставя наново кандидатурата си за кмет. Казвам ти: не. Давам се оставката. Смятам да се омъжа.
— И за кого?
— Има за кого, Джас, има — изрече тя и ми се усмихна.
Аз я целунах, но не за дълго: пепелта на цигарата й заплашваше да падне направо във врата ми.
Ние загасихме цигарите си и полетяхме над невидимия град в безлунното небе.
Обещах да ви разкажа за Звездната спирка. Сигурно не разбирате, защо тръгвайки да изминете сто четиридесет и пет светлинни години (за вас ще мъдат реално сто и петдесет земни години), вие изведнъж спирате на средата на пътя?
Е, преди всичко (и това е най-важното) не може да се прекара в сън цялото това време. Много от приборите изискват непрекъснато наблюдаване и никой няма да се съгласи на сто и петдесет години самота. Съществува определен график. Всеки, включително пътниците, дежури един или два пъти. Всички са запознати с инструкциите, кого да будят в случай на авария и какво да рлавят до идването на специалистите. Смяната е от няколко души. Дублират ги автомати — за повечето от тях хората не подозират: това е да се защити апаратурата от произвола на хората или в този невероятен случай, когато няколко луди се съберат заедно и решат да отворят люковете, да изменят курса, да убият пътниците и други подобни. Подбора на хората се извършва така, че те взаимно да се контролират и да се заменят. И машините и хората изискват наглеждане.