— Какво си мислиш, че правиш, като тръгваш с някого, с когото току— що си се запознала! Смятах те за по — умна, Кам, направо не си с всичкия си! Отстъпвам крачка назад и кръстосвам ядосана ръце на корема.
— Мен ли наричаш глупачка? Ние просто разговаряхме — крещя колкото ми глас държи, а русата ми коса пада пред очите. — Мога безпогрешно да различа гаднярите от свестните мъже и точно сега виждам пред себе си един абсолютен гадняр!
Той като че ли скърца със зъби зад плътно стиснатите устни.
— Наричай ме както искаш, но аз току— що те защитих — каза го изненадващо спокойно.
— От какво? — крещя аз. — От непристоен разговор? От човек, който наистина искаше просто да си поговорим?
Деймън се подсмихва.
— Няма мъж, който иска само да разговаря — казва той, представяйки се едва ли не за експерт в тези неща. — Никой не би извел момиче, което изглежда като теб, на покрива на проклетия склад само за да си говори с него. След още десетина минути щеше да стовари малкия ти задник върху тази маса и щеше да направи каквото си поиска с теб. Никой тук не може да те чуе, че крещиш, Кам.
Преглъщам една буца в гърлото, но на нейно място се заформя друга. Може би Деймън е прав. Може би бях толкова заслепена от откровеността и личната мъка на Блейк, че напълно съм била заблудена от тактика, за която изобщо не ми беше минало през ума. Не, не го вярвам. Той би ме съборил върху масата, ако го бях накарала да го стори, но сърцето ми подсказва, че не би го направил, ако не съм съгласна. Обръщам гръб на Деймън, защото не искам да забележи нещо по лицето ми, което би ме издало, че за миг му повярвах. Бясна съм от начина, по който той постъпи, но не мога да му се сърдя безкрайно, защото всъщност беше дошъл да ме потърси. Без съмнение постъпката му беше повлияна от прекомерно натрупалия в него тестостерон, алфа хормонът на всички анаболни вещества, но независимо от това беше дошъл от загриженост за мен.
— Кам, погледни ме, моля те.
Изчаквам предизвикателно няколко секунди, преди да се обърна с все още скръстени отпред ръце.
Деймън се взира в мен с малко по — мек поглед.
— Съжалявам, аз просто. — въздъхва и поглежда встрани. Като че ли иска да покаже, че не може да изрече това, което се кани да каже, докато ме гледа в очите. — Камрин, не мога да понеса мисълта да си с някой друг мъж. Чувствам се така, сякаш някой току — що ме е блъснал в корема. Дори издавам странен, подобен на скимтене звук и очите ми се разширяват.
Поглеждам нервно към металната врата, а после отново към него.
— Къде е Натали?
Трябва на всяка цена да прогоня подобна тема от този покрив. Какво по дяволите току — що каза той? Не, не може да има предвид това, на което прилича. Сигурно не съм го чула добре. Да, отново се чувствам замаяна и не мога да мисля трезво.
Той пристъпва по— близо до мен и ме хваща за лактите. Моментално чувствам нужда да се отдръпна от него, но стоя като закована на мястото си, неспособна да движа нещо друго, освен очите си.
— Точно това искам да кажа — продължава Деймън и гласът му преминава в отчаян шепот: — Желая те още от седми клас.
Отново усещам онзи удар в корема. Най — после успявам да се отдръпна от него.
— Не. Не — клатя насам — натам глава, опитвайки се да намеря логика в това.
— Пиян ли си, Деймън? Или си дрогиран? Нещо с теб не е наред — разтварям ръце и ги вдигам нагоре. — Трябва да намерим Натали. Няма да й кажа нищо за това, което рече, защото няма да си го спомняш на сутринта, но наистина трябва да вървим. Веднага.
Тръгвам към металната врата, която сега е затворена, но усещам, че Деймън ме хваща здраво за ръката и ме обръща към себе си. Дъхът ми спира и онова подозрение, което имах малко по — рано, се връща с пълна сила и обръща с главата надолу представите ми за него през всичките години, когато му имах доверие. Той ме гледа с още по— див поглед, но същевременно успява да запази и някаква мекота в очите, от която ме побиват тръпки.
— Не съм пиян и не съм вземал кокаин от миналата седмица.
Фактът, че изобщо употребява кокаин, е повече от достатъчен, за да е невъзможно да си падам по него, но той винаги е бил един от най — близките ми приятели и затова съм пренебрегвала наркоманските му навици. Обаче сега ми казва истината и тъй като ми е близък приятел от много дълго време, мога да го разбера. За първи път ми се иска да беше дрогиран, защото тогава наистина можехме да забравим, че това се беше случило. Поглеждам пръстите му, които стискат ръката ми, най — после забелязвам колко сила влага и това ме плаши.