— О, не. о, господи, какво му става? —
Отново долепям телефона до ухото си.
— Добре, сложих възглавницата под главата му!
— Така, госпожо — казва спокойно операторката от 911, — колко дълго е в припадък? Известно ли е той да има някакво състояние, което причинява припадъци?
— Н — не знам, около. може би две минути, най — много три. Никога преди не съм го виждала да прави така. Никога не ми е казвал за нещо.
Започва да ми просветва; той никога не ми каза. В главата ми нахлуват всевъзможни неща, които само ме карат отново да загубя спокойствие.
— Моля ви, изпратете линейка. Моля ви! Побързайте!
Задавям се от сълзи.
Тялото на Андрю престава да се тресе.
Преди операторката от 911 да успее да отговори, аз казвам:
— Той престана! К. какво да правя?
— Добре, госпожо, искам да му помогнете да се обърне на една страна... ще изпратим линейка. Какъв ви е адресът?
Докато го обръщам на едната му страна, въпросът ме кара да замръзна. На място.
Не знам. не знам проклетия адрес! Дяволите да го вземат!
— Н — не знам адре...
Скачам от пода и се втурвам към плота, където има няколко пощенски плика, наредени един върху друг, намирам адреса на най — горния и й го прочитам.
— Линейката е на път. Искате ли да останете на телефона с мен, докато пристигне?
Не съм сигурна какво каза тя и дали изобщо каза нещо, а аз си го въобразявам, но не отговарям. Не мога да откъсна очите си от Андрю, който лежи в безсъзнание върху кухненския под.
— Той е в безсъзнание! О, господи, защо не се събужда?
Слагам свободната си ръка върху устните си.
— Не е необичайно — казва тя и аз най — после отново се вслушвам в гласа й.
— Искате ли да остана с вас, докато линейката пристигне?
— Да, моля ви, не затваряйте, моля ви.
— Добре, тук съм — казва тя и гласът и е единствената ми утеха.
Не мога да дишам. Не мога да мисля ясно. Не мога да говоря. Единственото нещо, което мога да правя, е да го наблюдавам. Прекалено уплашена съм дори да седна на пода до него от страх да не получи нов припадък и аз да съм там.
Минути по — късно чувам на улицата вой на сирени.
— Мисля, че са тук — казвам аз някак равнодушно в телефона.
Продължавам да не съм в състояние да откъсна поглед от Андрю.
— Защо се случва това? —
На вратата се чука и аз най — после ставам и тичам да отворя на екипа от спешна помощ. Дори не си спомням кога си оставила телефона на пода, без да прекъсна разговора с операторката на 911. Следващото нещо, което виждам, е как вдигат Андрю на носилката и го завързват с коланите.
— Как се казва? — пита един глас и аз съм сигурна, че е някой от екипа, но не мога да видя лицето му, виждам само как изнасят Андрю през вратата.
— Андрю Париш — отвръщам тихо аз.
Като в просъница чувам името на болницата, в която ми казват, че ще го откарат. И когато тръгват, оставам да стоя там, загледана във вратата, където го бях видяла за последен път. Нужни са ми няколко дълги минути да дойда на себе си и първото нещо, което правя, е да грабна мобифона и да потърся номера на майка му. Чувам я как започва да плаче, когато й казвам какво се е случило и мисля, че тя изпусна телефона си.
— Госпожо Париш? — усещам как сълзете парят очите ми. — Госпожо Париш? — обаче тя вече не е на телефона.
Най — накрая намъквам някакви дрехи — дори нямам идея какво съм облякла, грабвам ключовете от колата на Андрю и чантичката си и изскачам през вратата. Карам шевролета в продължение на няколко минути, докато се усетя, че не знам къде отивам, нито къде се намирам. Намирам една бензиностанция и спирам, за да попитам за посоката до болницата, и те ми казват, но продължавам да се лутам, докато намеря правилния път. Не мога да мисля трезво.
Затръшвам вратата на колата, втурвам се в приемната на спешното отделение, а чантичката ми се клати насам — натам върху рамото. Бих могла да я изпусна и изобщо нямаше да забележа. Сестрата зад бюрото трака по клавиатурата за информация и след това ми сочи да вървя надясно, където се озовавам в чакалнята. Съвсем сама съм.
Мисля, че е минал един час, но бих могла и да греша. Един час. Пет минути. Една седмица. Няма никаква разлика. За мен усещането е все едно и също. Гърдите ме болят, плакала съм прекалено много. Толкова дълго ходя напред — назад, че вече започвам да броя петната по мокета.