Минава още един час.
Тази чакалня е така невероятно скучна с нейните кафяви стени и кафяви седалки, наредени в две спретнати редици по средата. Високо горе на стената над вратата един часовник тиктака непрекъснато и макар тиктакането да е прекалено слабо, за да го чуя, аз мислено си представям, че го чувам. Наблизо има кана за кафе и умивалник. Стори ми се, че един мъж току — що излезе от една странична врата, напълни малка стиропорна чаша и се върна обратно.
Още един час.
Сърцето ме боли. Устните ми са напукани. Непрекъснато ги облизвам и от това положението става по — лошо. От известно време не съм видяла да минава някоя сестра и започва да ми се иска да бях спряла последната, която бях забелязала, преди да се понесе надолу по дългия, осветен от флуоресцентни лампи коридор извън чакалнята.
Какво правят толкова дълго? Какво става?
Плесвам се по челото и тъкмо посягам да взема мобифона на Андрю от чантичката си, чувам познат глас:
— Камрин?
Рязко се обръщам.
В помещението влиза по — малкият брат на Андрю, Ашър.
Иска ми се да усетя облекчение от това, че най — после някой идва да поговори с мен и така да прекъсне болезненото ми усещане за безнадеждност, но не мога да изпитам облекчение, защото очаквам само да ми каже нещо ужасно за Андрю. Доколкото знам, Ашър дори не беше в Тексас и щом внезапно се появява тук, това трябва да означава, че е хванал първия полет от там, където е бил, а хората правя това, само когато се е случило нещо лошо.
— Ашър? — казвам аз, а сълзите правят гласа ми още по — напрегнат.
Дори не се колебая и се хвърлям в прегръдките му. Той силно ме притиска.
— Моля те, кажи ми какво става? — питам аз и сълзите рухват от очите ми.
— Андрю добре ли е?
Ашър ме хваща за ръката, води ме до една седалка и аз сядам до него, като стискам чантичката в скута си, само за да държа нещо.
Ашър прилича толкова много на Андрю, че сърцето ме заболява.
Той нежно ми се усмихва.
— В момента е добре — казва той, но това малко изречение е достатъчно да зареди тялото ми с енергия. — Но вероятно няма да е задълго.
Появилата се ободрителна енергия бързо ме напуска, отнасяйки със себе си други части от тялото ми: сърцето, душата, мъничката надежда, която таях в себе си през цялото време, откакто се беше случило това.
— Какво ми казва Ашър... какво се опитва да ми каже? —
— Какво имаш предвид? — едва изричам думите аз.
Той поема дълбоко въздух.
— Преди около осем месеца — казва предпазливо Ашър — брат ми откри, че има тумор в мозъка.
Сърцето ми вече го няма. Дъхът ми също.
Чантичката ми пада на пода и цялото й съдържание се изсипва, но аз не мога да се наведа, за да я вдигна. Не мога изобщо да се помръдна.
Усещам, че ръката на Ашър взема моята.
— Заради състоянието на баща ни Андрю отказа да се подложи на допълнителни изследвания. Трябваше да се върне при д — р Марстърс същата седмица, но не отиде. Майка ни и брат ни Ейдън опитаха всичко, за да го накарат да отиде. Доколкото знам, по едно време той се съгласил, но така и не го направил, защото състоянието на баща ни се влоши.
— Не. — клатя непрекъснато глава, защото не искам да повярвам на нещата, които той ми казва — не.
Просто искам да прогоня думите му от главата си.
— Това е причината Андрю и Ейдън да се хванат за гушите — продължава Ашър. — Ейдън просто искаше да го накара да направи това, което трябваше да направи, а Андрю, какъвто си е упорит, всеки път му се опъваше. Поглеждам към стената и казвам:
— Затова той не искаше да види баща си в болницата...
Осъзнаването на този факт ме стъписва още повече.
— Е, да — казва тихо Ашър, — това е и причината да не отиде на погребението.
Сега гледам Ашър право в очите, а пръстите ми се плъзгат по устните ми. Било го е страх. Било го е страх, че ще му се случи същото нещо, че туморът му не може да се оперира.
— Да.
Скачам от седалката и един патрон с червило изпуква под обувката ми.
— Ами, ако не е злокачествен? — казвам енергично аз. — Той сега е в болница, могат да направят всичко, каквото е нужно. — Тръгвам към изхода.
— Ще го накарам да се подложи на изследванията. Ще го принудя. Той ме слуша!
Ашър ме сграбчва за ръката и ме кара да се обърна.
— От това, което могат да кажат в момента, шансовете му са много малки, Камрин.
Усещам, че ще повърна. В бузите ми като че ли се забиват хиляди иглички, когато по тях се стичат още сълзи. Ръцете ми също треперят. Цялото ми проклето тяло трепери!
Ашър тихо добавя: