— Отлагал е прекалено дълго.
Вдигам нагоре ръце, закривам с тях лицето си и плача в тях, а тялото ми неудържимо трепери. Чувствам как ръката на Ашър силно ме притиска.
— Той иска да те види.
Думите му ме карат да вдигна очи.
— Вече са го преместили в стая, ще те заведа при него. Почакай само тук няколко минути, докато мама излезе от там и аз ще се върна.
Не казвам нищо. Просто стоя тук, безмълвна. разкъсвана отвътре от най — убийствената болка, която съм изпитвала някога.
Ашър ме поглежда още веднъж, за да се увери, че съм го чула ясно и казва предпазливо:
— След малко ще се върна да те взема. Просто изчакай тук.
Ашър се отдалечава, а аз, за да не падна, са хващам за най — близкия стол и сядам. Усещам гърдите си така, сякаш някои с бръкнал в гръдния си кош и ми е изтръгнал сърцето.
Не знам дали ще съм в състояние да го видя, без напълно да се побъркам. Защо направи той това!
Защо се случва това?
Преди съвсем да съм превъртяла и да започна да говоря глупости, да ударя по нещо и да се нараня, заставам на колене на поза заради чантичката си. Дори не забелязвам, че Ашър е събрал всичко, сложил го е обратно в нея вместо мен и я е оставил на стола. Изваждам телефона си от нея и се обаждам на Натали.
— Ало?
— Натали, аз. аз искам да направиш нещо за мен.
— Кам. плачеш ли?
— Моля те, чуй ме, Натали.
— Добре де, тук съм. Какво е станало?
— Ти си най — добрата ми приятелка — казвам аз — и искам да дойдеш в Галвестън. Колкото е възможно по — скоро. Ще дойдеш ли? Нужна си ми. Моля те.
— О, боже господи, Камрин, какво по дяволите става? Какво се е случило? Добре ли си?
— На мен не ми се е случило нищо, но имам нужда да си тук, нужен ми е някой, а ти си всичко, което имам. Майка ми няма да разбе... моля те, Натали!
— Ох. ами добре — казва тя със силна тревога в гласа. — Ще взема първия самолет. Ще дойда там. Просто дръж телефона си включен.
Отпускам ръка отстрани, като продължавам да стискам мобифона и оставам загледана в стената. Струва ми се цяла вечност, преди гласът на Ашър да ме извади от вцепенението. Поглеждам го. Той идва при мен и протяга ръка, защото знае, че ще имам нужда от нея. Чувствам краката си нестабилни, сякаш вървя върху протези и не мога да им се доверя напълно. Ашър ме държи здраво за ръката. Излизаме в ярко осветения коридор и се отправяме към асансьора.
— Трябва да се успокоя — казвам гласно аз, но повече на себе си,
отколкото на Ашър. Издърпвам ръката си от неговата, изтривам лицето си и прекарвам пръсти през косата си. — Не мога да го видя така, изпаднала в истерия. Това е последното нещо, от което той има нужда точно сега, да се опитва мен да успокоява.
Ашър не казва нищо. Не гледам към него. Виждам отраженията ни във вратата на асансьора, малко безформени и безцветни. Забелязвам, че асансьорът се изкачва два стажа нагоре и спира. Вратата се отваря. Отначало продължавам да стоя неподвижна и като че ли се страхувам да изляза, но после поемам много дълбоко въздух и отново изтривам сълзите си.
Вървим до средата на коридора, стигаме до една стая с голяма дървена врата, която е оставена леко отворена. Ашър я отваря по — широко, но аз гледам в пода и към невидимата линия, която отделя мен и коридора от Андрю вътре в стаята и се страхувам да я прекрача. Чувствам, че когато го направя, ще видя, че всичко това е реално и че наистина няма връщане назад. Стискам очи и се мъча да спра напиращите отново сълзи, поемам дълбоко въздух и стискам здраво чантичката си.
После отварям очи и виждам майката на Андрю да излиза.
Нежното й лице е изтощено от вълненията така, както, предполагам, е и моето. Косата й е разрошена. Клепачите й са зачервени. Обаче тя успява мило да ми се усмихне и да докосне леко рамото ми.
— Радвам се, че си тук, Камрин.
После излиза от стаята ръка за ръка с Ашър.
Гледам след тях за момент, докато се отдалечават по коридора, но фигурите им ми изглеждат някак неясни.
Поглеждам в стаята от вратата и виждам края на леглото, в което знам, че лежи Андрю.
Влизам вътре.
— Бебчо, ела тук — казва той, когато ме вижда.
Отначало стоя на мястото си като препарирана, но когато се вглеждам в очите му, тези незабравими зелени очи, които така ме грабват, пускам чантичката си на пода и се втурвам към леглото.
Тридесет и осем
Направо падам върху него и се озовавам в прегръдките му. Той ме притиска силно, макар и не толкова силно, колкото ми се иска. Искам да ме смачка до смърт и никога да не ме пусне, да ме вземе със себе си. Обаче все още е слаб. Виждам, че това, на което е подложен, бързо изчерпва силите му. Андрю държи лицето ми в ръце, маха косата от очите ми и попива с целувки сълзите, които така се мъчих да скрия заради него, за да не го карам да хаби сили. Обаче сърцето разсъждава по друг начин и винаги получава това, което иска, особено когато умира.