— Толкова съжалявам — казва той с измъчен, отчаян глас и продължава да държи лицето ми с ръце. — Не можех да ти кажа, Камрин. Не исках времето ни заедно да бъде нещо друго, а това, което беше.
Сълзете рукват от очите ми, стичат се по пръстите му и надолу по китките.
— Надявам се, че не си...
— Не, Андрю... — преглъщам обратно няколко сълзи, — разбирам защо, не е нужно да обясняваш. Доволна съм, че не ми каза.
Той изглежда изненадан, но щастлив от това. Придръпва лицето ми към себе си и целува устните ми.
— Прав си — казвам аз. — Ако ми беше казал, времето ни заедно щеше да е помрачено и. не знам, но може би щеше да е различно, а аз нямаше да мога да понеса това. Но, Андрю, така ми се да ми беше казал само поради една причина — щях да направя всичко, абсолютно всичко да те закарам по — рано в болница — усещам, че повишавам тон, защото от тъжната истина в думите ми ме боли. — Ти би могъл.
Андрю клати глава.
— Бебчо, вече беше твърде късно.
— Недей да казваш това! И сега не е много късно! Ти си още тук, все още има шанс.
Той леко се усмихва, ръцете му най — накрая се смъкват от бузите ми и се отпускат от двете му страни на бялото болнично одеяло, с което е покрит. Една интравенозна система се вие като змия от ръката му до един апарат.
— Аз съм реалист, Камрин. Вече ми казаха, че шансовете ми не изглеждат добри.
— Обаче все още има шанс — споря аз и потискам напиращите нови сълзи. Ще ми се да можех да имам контрол върху ключа за изключването им. — Малкото е по — добро, отишло да нямаш никакъв шанс.
— Ако им позволя да ме оперират.
Чувствам се така, като че ли някой ме е ударил по лицето.
— Какво искаш да кажеш с това ако?
Той отмества очи от моите.
Протягам ръка, хващам го здраво за брадичката и отново обръщам лицето му към себе си.
— Няма „ако", Андрю. не можеш да го казваш сериозно.
Андрю протяга ръце към мен и се премества в едната страна на леглото. Кара и мен да легна и аз се свивам срещу него, както е полегнал на една страна. Той слага едната си ръка върху мен и ме придърпва по — близо до себе си.
— Ако не те бях срещнал — казва Андрю и се взира в очите ми само на сантиметри от неговите, — никога не бих се подложил на това. Ако не беше сега тук с мен, не бих го направил. Щях да си мисля, че е само пилеене на пари и само ще накарам семейството ми да храни напразни надежди, като забавям неизбежното.
— Обаче ще им позволиш да направят операцията — викам с леко подозрение аз, макар да го казвам повече като въпрос.
Той докосва бузата ми с палеца си.
— Ще направя всичко за теб, Камрин Бенет. Не ме интересува какво, не ми пука. всичко, което ме накараш да направя, ще го сторя. Без изключение. Гърдите ми се разтърсват в ридания.
Преди да имам възможност да кажа каквото и да било, Андрю отдръпва ръката си от бузата ми и отмята назад косата ми. Вглежда се пронизително в очите ми.
— Ще го направя.
Притискам устни в неговите и пламенно го целувам.
— Не мога да те загубя — казвам аз. — Пътят пред нас е открит. Ти си моят съучастник в престъплението — усмихвам се насила през сълзите.
Той ме целува по челото.
Лежим заедно още малко, говорим за операцията и за изследванията, които предстоят да бъдат направени, и аз му казвам, че няма да се откъсна от него. Ще остана тук с него толкова дълго, колкото е нужно. Продължаваме да говорим за местата, които искаме да видим, а той започва да подбира песни, които иска да науча, и които можем да пеем заедно по време на пътуването. Никога преди не съм била така готова да пея с него, както съм сега. Ще се опитам да се направя на Селин Дион или на оперна певица, не ми пука. Ще го направя. Най — вероятно ще накарам слушателите да се втурнат към изходите, но ще го сторя. По едно време влиза една сестра да го види, а Андрю отново става закачлив както преди и се занася с нея, като й казва, че може да се присъедини към нас, ако иска да си поиграем малко на „две срещу един".
Сестрата само се усмихва, вдига нагоре очи и продължава да си гледа работата. Това я кара да се чувства доволна от себе си, а тъкмо това е целта на Андрю.
По едно време, докато лежа в това легло с него, се почувствах така, като че ли сме отново на пътя. Не мислим за болести и смърт и не плачем. Само разговаряме и се смеем, а от време на време той се опитва да ме докосва по всички онези места. Аз се кискам и отблъсквам ръцете му, защото имам чувството, че правя нещо нередно. Че той трябва да си почива.