Накрая заспиваме прегърнати.
— Трябва да ти направим някои изследвания — чувам един глас над леглото. Отварям очи и виждам сестрата за „тройката" да стои отстрани на леглото. Андрю също се събужда.
Вече е късен следобед и от видяното през прозореца мога да кажа, че скоро ще се стъмни.
— Може би ще трябва да се облечеш — казва сестрата с многозначителна усмивка.
Може би си мисли, като ме вижда полугола, че по някое време с Андрю сме направили нещо тук.
Аз се измъквам от леглото и се обличам, докато сестрата проверява състоянието на Андрю и очевидно го подготвя да напусне стаята заедно с нея. До леглото има инвалидна количка.
— Какви изследвания? — пита едва чуто Андрю.
Слабият му глас ме кара да го погледна. Не изглежда добре. Изглежда... не на себе си.
— Андрю? — връщам се при леглото.
Той внимателно вдига едната си ръка да се отдръпна.
— Не, бебчо, добре съм, само съм малко замаян. Опитвам се да се събудя. Сестрата се обръща към мен и макар да са обучени да изглеждат спокойни и да не показват колко са разтревожени, мога да го видя в очите й. Знае, че нещо не е наред.
Пресилено ми се усмихва и се приближава до леглото, за да му помогне да седне на него, като междувременно маха системата.
— Няма да го има един или два часа, може би и повече, докато му направят допълнителните изследвания — казва тя. — Можете да отидете да хапнете нещо, да се поразтъпчете и да се върнете по някое време.
— Но аз. аз не искам да го оставям.
— Направи каквото ти казва — обажда се едва — едва Андрю и като го чувам колко му е трудно да говори, още повече се плаша. — Искам да отидеш да ядеш — този път успява да извърне глава и да ме погледне, като ми се заканва с пръст. — Но без пържола — опитва се да се шегува той. — Все още ми дължиш една вечеря с пържола, нали помниш? Когато изляза от тук, това ще е първото нещо, което ще направим.
Успява да ме накара да се усмихна, въпреки че не е много убедителен.
— Добре — съгласявам се с неохота. — Ще се върна след няколко часа и ще те чакам.
Отивам при него и леко го целувам. Той се взира в очите ми, когато се отдръпвам. Виждам само болка в неговите. Болка и изтощение. Обаче се опитва да е силен и в единия ъгъл на устните му заиграва лека усмивка. Сяда в инвалидната количка и ме поглежда още веднъж, преди сестрата да го изведе от стаята.
Дъхът ми спира.
Чувствам, че ми се иска да изкрещя, че го обичам, но не го правя. Обичам го с цялото си сърце, но дълбоко в себе си усещам, че ако го кажа, ако най — накрая гласно го призная, всичко ще се сгромоляса. Може би, ако го държа в себе си и никога не произнеса думите, тогава нашата история никога няма да свърши. Произнасянето на тези две думи може да е начало, но ме е страх, че за мен и за Андрю това ще бъде краят.
Тридесет и девет
Не бих могла да ям, дори и от това да зависеше живота ми. Вместо това излизам навън и седя известно време пред болницата. Просто не искам да се отдалечавам от нея, докато той е вътре. Впрегнах всичките си възможни сили, за да позволя на онази сестра да го отдели от мен.
Получавам текстово съобщение от Натали: „Току — що кацнах. Вземам такси. Скоро ще бъда там. Обичам те.
Когато виждам таксито да спира пред болницата, ми е нужна секунда, за да се изправя на крака. Мина доста време, откакто не съм я виждала, от нашия проблем заради Деймън.
Това изобщо няма значение, и то от известно време. Най — добрите приятелки, независимо какво правят или колко много се обиждат, ги боли толкова, защото са най — добрите приятелки. А и никой не е идеален. Грешките са за това най — добрите приятелки да си ги прощават, точно това ги прави официално най — добри приятелки. В известен смисъл, също както с Андрю, не мога да си представя живота си без Натали. А точно сега имам нужда от нея повече откогато и да било.
Тя тича по бетона, когато ме вижда, а дългата й коса с цвят на шоколад се развява свободно зад нея.
— О, господи, толкова ми липсваше, Кам!
Направо ме умори, докато ме притиска до себе си.
Трябваше само да дойде тук и аз се възползвам от прегръдката й и се разплаквам на гърдите й. Просто не мога да сдържа сълзите си. Никога не съм плакала толкова много през живота си, както през последните двадесет и четири часа.
— Кам, какво става? — усетим пръстите й да гладят косата ми, докато плача в блузата й. — Хайде да отидем да седнем.
Натали ме води до каменна пейка под един дъб и сядаме една до друга. Разказвам й всичко. От това защо съм напуснала Северна Каролина до срещата ми с Андрю в автобуса в Канзас и всичко останало чак до момента, в който седя с нея на тази пейка. Тя плаче, усмихва се и се смее заедно с мен, докато й разказвам за времето, което съм прекарала с Андрю. Рядко съм я виждала да слуша толкова сериозно за нещо. Само когато брат ми Коул го пратиха в затвора и след като родителите ми се разведоха. Също и след смъртта на Иън. Натали може и да е щура, бъбрива, купонджийка, която обикновено не знае кога да млъкне, но знае, че има място и време за всичко и в момент като този единственото, което ми дава, е сърцето си.