— Просто не мога да повярвам, че си преминала през всичко това след преживяното с Иън. То е като жесток, гаден номер, който ти погажда съдбата.
Това донякъде наистина е така, но с Андрю имам чувството, че е много по — лошо от някаква жестока шега.
— Момиче — казва тя и слага ръка върху крака ми, — замисли се върху това: какви са възможностите всичко да се случи така, както се е случило, и дали е просто съвпадение? — клати глава пред мен. — Съжалявам, Кам, но тук има прекалено много съвпадение — двамата сте били предопределени да се срещнете. Това е като зловеща, шибана, фантастична любовна история, която просто не може да се измисли!
Не казвам нищо, само се замислям. При нормални обстоятелства може би щях да кажа нещо за драматизма в използваните от нея думи, но този път не мога. Просто нямам какво да кажа.
Тя ме принуждава да я погледна.
— Сериозно ли мислиш, че ще бъдеш подложена на всичко това, само за да го наблюдаваш как умира?
Използваната от нея дума ме жегва, но се въздържам.
— Не знам.
Поглеждам към дърветата на поляната, но всъщност не ги виждам, пред очите ми е само лицето на Андрю.
— Той ще се оправи — Натали хваща лицето ми с ръце и се вглежда в очите ми. — Ще преодолее това, просто трябва да кажеш на смъртта да върви на майната си, че този път печелиш ти, разбираш ли?
Понякога тя ме изненадва. Точно сега е един от тези моменти.
Леко се усмихвам, а тя изтрива сълзите от бузите ми.
— Хайде да отидем да намерим някое кафене на „Старбъкс".
Натали се изправя, огромната й черна кожена чанта се клатушка насам — натам на рамото и тя ми протяга ръка.
Колебая се.
— Аз... Натали, наистина искам да остана тук.
— Не, трябва да се махнеш от тази лоша енергия за известно време... Болниците изсмукват надеждата от всичко. Върни се, когато той ще е отново стаята си, и тогава можеш да ме запознаеш с този сексапилен двойник на Келън, заради когото толкова много ти завиждам — усмихва се с широката си, зъбата усмивка.
Винаги успява да ме накара да се усмихна.
Поемам ръката й.
— Добре — предавам се аз.
Отиваме с шевролета до най — близкия „Старбъкс". Натали продължава да дърдори през целия път дотам.
— Господи, Кам, ти наистина си ударила джакпота с него — тя седи срещу мен и отпива от изстуденото си кафе с мляко. — Толкова идеални мъже са рядкост.
— Е, той не е чак толкова идеален — казвам аз и въртя сламка из чашата. — Има мръсна уста, упорит е, кара ме да правя глупости, които не искам да правя, и винаги се налага.
Натали се хили и смуква от сламката. После ме сочи за миг и казва:
— Виждаш ли, точно както казах: идеален е — смее се, а после вдига нагоре кафявите си очи. — Я, моля ти се, карал те да правиш глупости, които не си искала! — Виж ми окото! — Нещо ми подсказва, че много ти харесва, когато те кара да ги правиш — плесва с длан по масата и очите й се втренчват в мен. — Аууу, той е груб в леглото, нали? Нали е груб?! — почти не може да се сдържи.
Наистина й казах, че сме правили секс, но съвсем не съм и давала никакви пикантни подробности.
Свеждам очи в масата.
Тя отново удря с длан по нея и един мъж, който седи зад нея, поглежда към нас.
— О. господи, ами да, такъв е!
— Да, такъв е — просъсквам аз и се мъча да не се засмея. — Сега би ли млъкнала?!
— Хайде, хайде, трябва да ми кажеш някоя малка подробност.
Тя допира палеца до показалеца си, за да ми каже точно колко малка трябва да бъде, и ми намига.
Е, какво пък толкова? Свивам рамене, навеждам се над масата и се оглеждам на двете страни, за да видя дали някой ни слуша.
— Първия път — започвам да разправям аз, а тя стои като закована и ме гледа втренчено, отворила уста, — той направо ме принуди. знаеш, какво имам предвид. разбира се, аз го исках.
Тя кима като някоя подвижна кукла, но не говори, защото иска да продължа.
— Мога да ти кажа, че му идва някак естествено да се налага и аз не го правех, само защото му бях казала, че тъкмо това искам. Мога да кажа също, че въпреки това внимаваше да не отива твърде далеч, защото искаше да е сигурен, че аз няма да имам нищо против.