— А имаше ли случаи да отиде по — далеч?
— Не, но знам, че ще отиде.
Натали се усмихва.
— Ти си една похотлива, малка сексуална перверзница — казва тя и аз се изчервявам толкова силно, че за момент мога да я погледна. — Изглежда, че той във всяко отношение е точно това, от което имаш нужда. Извадил е навън от теб това, което Иън и Кристиян не са могли да изкарат — тя поглежда нагоре, като че ли към небето, и бързо казва: — Знаеш, че те обичам, Иън — целува двата си пръста и ги сочи към небето. После бързо поглежда отново към мен. — Е, не заради това го обичам.
Изведнъж устата на Натали рязко се затваря. Моята също. Струва ми се, че всичкият въздух е изсмукал от помещението. Дори не осъзнах какво бях казала.
Защо трябваше да казвам това гласно?
— Влюбена ли си в него? — пита тя, макар да не изглежда много изненадана. Не казвам нищо. Просто преглъщам всички други думи, които бях готова да кажа.
— Ако не си влюбена след всичко, което си преживяла с него, може да си помисля, че точно ти имаш тумор в мозъка.
Въпреки че ми е неприятно тя да използва тези две жестоки и ужасни думи, знам, че не го казва в буквалния смисъл.
Но независимо от лекомислените й закачки и способността й така лесно да ме накара да забравя, че точно сега нещата са изключително сериозни, повече не мога да продължавам да й отговарям по същия начин. Благодарна съм й, че ми помогна да се съвзема от депресията и страха за Андрю, дори и само за няколкото минути, като разговарям с нея за секс и се държа така, както сме се държали преди.
Обаче не мога повече.
Сега просто искам да се върна в болницата и да бъда с него.
С Натали се връщаме обратно на свечеряване, минаваме заедно през входната врата и се качваме в асансьора.
— Надявам се вече да е приключил — казвам нервно и отново се вглеждам в размазаното си отражение върху вратата на асансьора.
Усещам ръката на Натали да се плъзга по моята. Поглеждам я и я виждам нежно да ми се усмихва.
Вратата на асансьора се отваря и тръгваме по коридора.
Ашър и Марна вървят към нас от срещуположната посока. Изражението на лицата им карат сърцето ми болезнено да се свие. Стискам ръката на Натали толкова силно, че направо ще я счупя. Когато Ашър и Марна застават лице в лице с нас виждам по бузите и да се стичат сълзи. Тя ме прегръща и разтреперана казва:
— Андрю изпадна в кома... Не мислят, че ще оцелее.
Отдръпвам се от нея.
Всеки лек шум, като се започне от въздуха, който се процежда през вентилационната система в тавана, до хората, които минават покрай нас в коридора, изведнъж изчезва. Чувствам как ръката на Натали се протяга към моята, но разсеяно я отблъсквам и правя още една крачка назад, като притискам сърцето си с ръце. Не мога да дишам. Не мога да дишам. Виждам очите на Ашър, пълни със сълзи, когато ме поглежда, но извръщам глава. Гледам встрани, защото той има очите на Андрю и аз не мога да го понеса. Марна бръква в чантичката си и изважда един плик. Приближава се внимателно към мен, хваща ръцете ми и слага плика в тях.
— Андрю искаше да ти предам това, ако нещо му се случи.
Притиска с пръстите си моите върху плика. Не го поглеждам. Просто гледам нея, а лицето ми е обляно в сълзи.
Не мога да дишам.
— Съжалявам — казва Марна, гласът й трепери. — Трябва да вървя — потупва ме майчински по ръцете. — Винаги си добре дошла у дома и в семейството ми. Искам да го знаеш.
За малко да падне и Ашър я хваща през кръста. Двамата се отдалечават по коридора.
Продължавам да стоя по средата на коридора. Минават няколко сестри, но ме заобикалят. Усещам раздвижилия въздух върху лицето си, докато минават покрай мен. Нужна ми е цяла вечност да събера кураж, за да погледна плика в ръцете си. Треперя. Пръстите ми несръчно се опитват да го отворят.
— Нека ти помогна — чувам да казва Натали, а аз все още не съм на себе си, за да протестирам.
Тя предпазливо измъква плика от пръстите ми, отваря го и бавно разгъва писмото вътре.
— Искаш ли да ти го прочета?
Поглеждам я, устните ми не спират да треперят, поклащам глава и най — накрая разбирам какво ме пита.
— Не... остави ме да...
Тя ми подава писмото и аз го разгъвам докрай, а сълзите ми калят върху хартията, докато чета:
„Скъпа Камрин,
Никога не съм искал да стане по този начин, исках сам да ти кажа тези неща, но се страхувах. Страхувах се, че ако ти кажа на глас, че те обичам, това, което изпитахме заедно, ще умре в мен. Истината е, че в Канзас вече знаех, че ти си жената. Обикнах те още в онзи ден, когато за първи път се вгледах в очите ти, а ти ме гледаше сърдито, надвесена над облегалката в автобуса. Може тогава да не съм го знаел, но знаех, че в онзи миг нещо се случи с мен и че не мога никога да те пусна да си вървиш.