Никога не съм живял така, както живях през краткото време с теб. За първи път в живота ми се почувствах напълно жив и свободен. Ти беше липсващото нещо в душата ми, дъхът в дробовете, кръвта във вените. Мисля, че ако наистина има предишни животи, в такъв случай ние сме били любовници във всеки един от тях. Познавам те от много кратко време, но имам чувството, че винаги съм те познавал.
Искам да знаеш, че винаги ще те помня, дори и в смъртта. Винаги ще те обичам. Иска ми се нещата да бяха се развили по — различно. Мислих си за теб в продължение на много нощи, докато пътувахме. Взирах се в таваните на мотелите и си представях какъв би могъл да бъде животът ни заедно, ако бях живял. Дори се размеквах дотолкова, че съм си те представял в булчинска рокля и дори с едно мини аз в корема ти. Знаеш ли, чувал съм, че сексът бил страхотен с бременна.
Съжалявам, че трябваше да те напусна, Камрин. Толкова съжалявам. — Искам историята на Орфей и Евридика да беше истинска, защото тогава ти би могла да дойдеш в Подземния свят и с песен да ме върнеш обратно в живота си. Аз няма да се обърна назад. Няма да прецакам работата като Орфей.
Толкова съжалявам, бебчо.
Искам да ми обещаеш, че ще бъдеш силна, и красива, и мила, и нежна. Искам да си щастлива и да намериш някого, който ще те обича също толкова, както те обичах аз. Искам да се омъжиш, да имаш деца и да изживееш живота си. Прости помни, че винаги трябва да бъдеш себе си и да не се страхуваш да казваш това, което мислиш, както и да мечтаеш на глас. Надявам се никога да не ме забравиш.
Още нещо: не се измъчвай за това, че не ми каза, че ме обичаш. Не беше нужно да го казваш. През цялото време го знаех.
Обичам те завинаги,
Андрю Париш"
Падам на колене по средата на коридора, стиснала писмото на Андрю между пръстите си.
И това е последното нещо, което си спомням.
Четиридесет
Слънцето свети и по небето няма нито едно облаче. Дори чувам да чуруликат птици. Мисля си, че времето е идеално за ден като този. Токът на обувката ми притиска парче мека трева. Облечена съм в хубава рокля в бяло и жълто, която свършва малко над коленете ми. Сплетената ми в плитка коса е преметната от едната ми страна, както Андрю винаги настоява да я нося. Ръцете ми са скръстени отпред, докато гледам надгробната плоча, на която пише с изсечени в камъка големи букви: ПАРИШ. Беше трудно да дойдем тук, но мина много време.
Свела съм очи и гледам разсеяно купчината глинеста пръст, която изглежда още като прясна два месеца след погребението. Дори дъждът, който се лее от време на време над нея, не е могъл да я сплеска. Оглеждам другите гробове наоколо — повечето вече са покрити с трева и не мога да се почувствам тъжна, само доволна, че тези хора тук, макар отдавна да ги няма между нас, се радват на компанията помежду си.
Две ръце се плъзват по талията ми отзад.
— Благодаря ти, че дойде тук с мен, бебчо — казва Андрю в ухото ми и ме целува по врата.
Вземам ръката му и го издърпвам от едната ми страна и хвърляме последен поглед на гроба на баща му.
Напускаме Уайоминг по — късно тази вечер, но ще тръгнем със самолет. Плановете ни да пътешестваме по света само бяха отложени. След комата и операцията Андрю започна да се възстановява в продължение на три седмици. Докторите бяха изненадани от този факт също толкова, колкото и ние, но той се нуждае от още време, за да се възстанови напълно, и затова от тогава аз съм с него непрекъснато и живея в Галвестън. Ходи на физиотерапия веднъж седмично, но вече като че ли няма нужда от нея.
Андрю настоя да си вдигаме задниците и да тръгнем на път, както планирахме. Страда от стимулиращото усещане, че му е даден втори шанс в живота, което го кара да е по — нетърпелив от всякога и да си мисли, че може да направи абсолютно всичко. По дяволите, та на него му прави удоволствие да мие чинии и да пере. Обаче майка му Марна и аз стриктно му забраняваме да работи прекалено много и да се пресилва. На Андрю това не му харесва, но не се осмелява да се противопоставя едновременно и на двете.