— Ти си бременна?
Ръката му веднага се спуска върху корема ми. Реакцията му ме кара да се усмихна още по — широко.
Трапчинките му стават по — дълбоки докато ме гледа, и в следващия миг усещам езика му в устата си. Целувката му спира дъха ми и той ме вдига на ръце по средата на леглото.
— Омъжи се за мен — казва той и сега аз оставам безмълвна от изумление.
— Щях да те помоля утре вечер, когато излезем, но сега не мога да чакам. Омъжи се за мен.
Започвам да плача, а той ме държи в прегръдките си и продължава да ме целува.
Когато най — накрая се отдръпва и се вглежда отново в очите ми, аз казвам:
— Да, ще се омъжа за теб, Андрю Париш.
— Толкова много те обичам — казва отново той. Сграбчва лицето ми в ръцете си. — А сега нека да правим секс с бременна.
Каква мога да кажа? Андрю си е такъв и аз не бих искала да е друг.
Допълнение:
А сега внимание!
Драги читателю,
За много хора „Миг преди никога" свърши със сърцераздирателен емоционален момент и си признавам, че когато го написах, бях така развълнувана като всеки друг. Почувствах, че ако бях прибавила каквото и да било, то не само ще удължи прекалено тази история, но едно допълнение ще намали изживяването, което много хора са почувствали. Категорично не исках да направя това. Обаче, след като книгата беше издадена, получих куп имейли и коментари от хора от цял свят, които ме молеха за едно:
— Бихте ли описала сцената в болницата от гледна точка на Андрю, ако обичате?
Как бих могла да кажа „не"?
Така че трябваше веднага да започна работа по нея и да я свърша за един ден. Обаче после изчаках. Дълго време възнамерявах да я пусна в блога си и да я оставя на разположение на всеки да я прочете оттам, но по онова време все още се надявах някой друг издател да прояви интерес към книгата ми. Започнах да си представям как сцената е включена в самата книга, а не като част от историята, като нещо малко по — специално, вмъкнато отзад за онези, които са ме помолили да я напиша.
И после мечтата ми стана реалност, защото един издател прояви интерес и сега вие ще трябва да прочетете тази специална „допълнителна" глава от Андрю.Читателите най — после ще влязат в главата му и ще разберат какво е мислил, когато е лежал в болничното легло с Камрин, сгушила се до него. Ще разберете какво се е случило, когато той и Камрин са се разделили и I сестрата го е извела в инвалидната количка от стаята.
Искам също да се възползвам от тази възможност да благодаря на всички почитатели, които направиха историята на Камрин и Андрю такава, каквато е, за това че я подкрепиха и я разпространиха така безрезервно, че книгата стана бестселър на „Ню Йорк Таймс"! Без всички вас това изобщо нямаше да е възможно. Огромни благодарности на супер агента Джейн Дистъл, която ме избави от някои наистина неприятни моменти, както и на агента ми за чуждестранни права Лорън Абрамо, която като че ли всеки ден сключва нови и нови споразумения с чуждестранни издателства. И, разбира се, на издателство „Grand Central Publishing/ Forever Romance" и на моята редакторка Меха Пеърх, която хареса много „Миг преди никога" и повярва достатъчно в нея, за да я приюти във Forever Romance (Вечни любовни истории).
И така, ето я допълнителната сцена в болницата от гледна точка на Андрю. Много бих искала да науча от вас какво мислите за нея, като я коментирате в страницата ми във фейсбук.
Facebook.com/J.A.Redmerski,
Twitter@Redmerski,Goodreads или в моя уебсайт:
Отново благодаря и приятно четене!
Дж. А. Редмерски
Наистина мислех, че имам повече време. Измина по — малко от година, откакто Марстърс ме шашна, като почти ми каза, че ще свърша като баща си. Е, не съвсем директно, но общо взето, това разбрах от няколкото думи, които изрече. Знам, че просто се държах като задник. Д — р Марстърс, а и семейството ми се опитаха да ме убедят да се върна при него, да направя повече изследвания и да разбера колко сериозна е работата, но какво повече би могъл да ми каже той, което вече да не знаех? За баща ми нямаше надежда. Направиха му всички изследвания. Отиде на всички прегледи. Вземаше лекарството, което му дадоха, и се подложи на леченията. За известно време. Докато разбра, че при всички случаи ще умре и отказа да протака неизбежното. Изпразни всичките си банкови сметки, освен тези на семейството си. Обаче аз съм негов син и мисля, че такива неща са наследствени. Затова така и не се върнах при Марстърс. Защото също като баща си, не исках това да се проточва. Едва шест месеца, след като ми беше поставена диагнозата, отстъпих и направих някои проучвания. Открих, че типично за мозъчните тумори е, че съвсем не са наследствени, само около пет процента. Прочетох нещо и за редките симптоми. Не съм имал никакви симптоми, а и баща ми никога не е имал. Обаче главоболията започнаха да стават по — лоши. Много по — лоши. А и започнах да имам припадъци. Това здравата ме изплаши.