По същото време разбрах, че е прекалено късно. Не исках да отида при Марстърс, за да търся някакво магическо решение, което знаех, че той не може да ми предложи. Защото чаках прекалено дълго.
Но стига за това.
Сега всичко, което има значение, е Камрин. Аз съм един голям задник, че я въвличам в това, особено след... По дяволите, къде ми беше умът?! Последният й приятел е умрял, а ето, че аз й погаждам отново всичко това. Предполагам, че чисто и просто съм един егоист. Защото я обичам и защото още от момента, в който ми заговори в онзи автобус там в Канзас, знаех, че тя е жената.
Обаче съдбата е жестока и ако Съдбата се изпречи пред мен точно сега, ще я изритам там, където най — много ще я заболи.
Просто се надявам, че Камрин може да ми прости.
Вратата на болничната ми стая се отваря и аз я виждам за първи път след последната нощ, когато правих любов с нея. Тя само ме поглежда за момент, лицето й е изпълнено с болка, с мъка. Мамка му, това ме убива. После се приближава към мен и пада в прегръдките ми. Притискам я силно до себе си. Не искам никога да я пусна.
Господи. не искам никога да я пусна да си вър.
Държа бузите й с ръце, отмятам косата й от очите и изтривам с целувки сълзите, които се стичат по лицето й. Преглъщам моите, защото знам, че ако ги види, това само ще накара Камрин да се почувства по — зле.
— Толкова съжалявам — казвам с измъчен, отчаян глас. — Не можах да ти кажа, Камрин. Не исках времето ни заедно да бъде нещо друго от това, което беше.
Сълзите отново рукват от очите й.
— Надявам се, че не си. — започвам да казвам.
— Не, Андрю. разбирам защо. Не о нужно да обясняваш. Доволна съм, че не ми каза.
Сега се чувствам дори по — виновен, заслужавам плесница! — Моля те, бебчо, удари ми една! Крещи ми! Направи нещо друго, вместо да ми казваш, че всичко е наред. —
Придръпвам нежно лицето й към мен и я целувам по устните.
— Ти си прав — казва тя. — Ако ми беше казал, нашето време заедно можеше да бъде помрачено и... аз, не знам, но щеше да е различно... Обаче, Андрю, иска ми се да ми беше казал по една — единствена причина. Щях да направя всичко, абсолютно всичко, да те закарам по — скоро в болница — гласът й започва да трепери. — Ти би могъл да.
Клатя глава.
— Бебчо, вече беше твърде късно.
— Недей да казваш това! И сега не е твърде късно! Ти все още си тук, все още има шанс.
Леко се усмихвам, пускам бузите й и отпускам ръце върху бялото болнично одеяло, с което съм покрит. Една досадна интравенозна система се вие като змия от ръката ми. — Аз съм реалист, Камрин, вече ми казаха, че шансовете ми не изглеждат добри. — Обаче _все още_ има — възразява тя. — Малкото е по-добро, отколкото изобщо да няма никаква надежда
— Ако им позволя да ме оперират.
Тя ме поглежда така сякаш току — що съм я ударил през лицето.
— Какво искаш да кажеш с това — ако ?
Гледам встрани.
Протяга ръка, хваща ме за брадичката и ме принуждава да я гледам в очите.
— Няма „ако", Андрю. Не можеш да го казваш сериозно.
Премествам се откъм едната страна на леглото, вдигам ръка и я принуждавам да легне до мен. Придърпвам я по — близо.
— Ако не те бях срещнал — казвам аз и се взирам в очите й, — никога не бих се подложил на това. Ако не беше тук с мен точно сега, не бих го направил. Щях да си кажа, че е само пилеене на пари и време и само ще накарам семейството ми да храни напразни надежди, като протакам неизбежното.
— Обаче ще им позволиш да те оперират — казва и ме гледа с подозрение тя. Галя я по бузата с палеца си.
— Ще направя всичко за теб, Камрин Бенет. Не ме интересува какво е то, не ми пука. Ще направя всичко, което ме накараш. Без изключения.
Гърдите й се разтърсват от ридания.
Прекарвам ръка по бузата й, отмятам назад косата й и се взирам в очите й.
— Ще го направя.
Тя впива устните си в моите и пламенно ме целува.
— Не мога да те загубя — казва Камрин. — Пътят пред нас продължава да е открит. Ти си моят съучастник в престъплението — мъчи се да се усмихне през сълзи.
Лежим заедно дълго време и разговаряме за операцията и за изследванията, които трябва да се направят. Тя ми казва, че няма да мръдне от тук и ще продължи да стои с мен толкова дълго, колкото е нужно. Не спираме да обсъждаме и местата, които искаме да видим, а аз започвам да подбирам песни, които искам тя да научи, за да ги пътуването. Разбира се, Камрин продължава да нямам нищо против .