Чувам гласа на Камрин и мисля, че повдигам глава, за да я видя, но всъщност изобщо не се помръдвам. Това не е гласът на Камрин. На сестрата е. Тя ми казва нещо за това колко пръсти.
Това е последното нещо, което помня, преди всичко да стане черно.
Смърт. То е нещо странно. Никога не съм си го представял така. Всичко като че ли е безтегловно. Тялото ми. Мозъкът ми. Ръката ми, която продължавам да се опитвам да движа пред лицето си.
През цялото време чувам около мен гласове, но така и не разбирам какво казват.
Наистина ли съм мъртъв? Изобщо не разбирам всичко това. От колко време съм в това състояние? И къде по дяволите съм?
Чувствам се като заспал завинаги. Но това, което ме притеснява е, как изобщо съзнавам това.
— Андрю? Моля те, събуди се.
— Андрю.