Натали се мести от дясната страна на Деймън и се вмъква между нас, но го прави само за да продължи да ме мъчи, преди да влезем вътре.
— Добре — казва тя с такъв вид, като че ли ще изреди цял списък с това какво трябва и какво не трябва да правя.
— Ако някой те попита дали си сама, става, нали? — клати заканително ръка срещу мен. — Нищо от сорта на това, което направи с онзи мъж, който те сваляше в магазина за канцеларски материали.
— Какво пък е правила в такъв магазин? — пита през смях Деймън.
— Деймън, онзи се беше захласнал по нея — отвръща Натали, напълно пренебрегвайки факта, че и аз съм там. — Искам да кажа, че трябваше само да му намигне и той щеше да й купи кола, а знаеш ли тя какво му каза? Вдигам нагоре очи и издърпвам ръката си от нейната.
— Нат, ама че си глупачка. Не беше така.
— Е, бебчо — обажда се Деймън, — ако човекът е работил в магазин за канцеларски материали, не би могъл да купи кола на никого.
Натали го перва игриво по рамото.
— Не казах, че е работил там... Както и да е, той изглеждаше като извънбрачното дете на Адам Лавин* или. — тя барабани с пръсти по главата си, за да се сети за друг убедителен пример — на Дженсън Екълс**. А когато той я попита за телефонния й номер, нашата госпожица Благоразумие му каза, че била лесбийка.
[* Адам Лавин — американски певец и музикант — Б.пр.]
[** Дженсън Екълс — американски актьор — Б.пр.]
— О, я млъквай, Нат! — казвам аз, ядосана от склонността й да преувеличава. — Изобщо не приличаше на нито един от двамата. Беше просто най — обикновен мъж, който не беше особено оригинален.
Тя махва пренебрежително с ръка към мен и отново се обръща към Деймън:
— Както и да е. Работата е там, че тя ще излъже, за да ги отпрати. Нито за миг не се съмнявам, че може да стигне дотам, че да каже на някой мъж, че има хламидиаза* и излязла от контрол зараза със срамни въшки.
[* Хламидиаза — инфекциозно заболяване, предаващо се по полов път — Б.пр.]
Деймън се смее.
Спирам посред тъмния тротоар, кръстосвам ръце на гърдите и дъвча нервно долната си устна. Натали си дава сметка, че вече не вървя до нея и се затичва към мен.
— Добре де, добре! Просто не искам сама да развалиш всичко, това е. Само те моля, ако някой. който не е очевиден гърбушко, прояви интерес към теб, да не го отпращат веднага. Няма нищо в това хората да разговарят помежду си и да се опознаят. Не те карам да се прибереш вкъщи с него.
Вече я мразя за това. Тя се закле!
Деймън застава зад нея, прегръща я през кръста и завира устата си в измъчения й от въртене врат.
— Може би просто трябва да я оставиш да прави каквото си иска, бебчо. Не бъди толкова настоятелна.
— Благодаря ти, Деймън — казвам аз и бързо кимам с глава.
Той ми намигва.
Натали свива устни и казва:
— Прав си — а после вдига ръце. — Няма да кажа нищо повече. Заклевам се. — Да бе, чувала съм това и друг път...
— Добре — казвам аз и тръгваме отново.
Тези обувки вече ми измъчват краката.
Горилата пред входа на склада ни оглежда при вратата, скръстил отпред ръчищата си.
Протяга напред ръка.
Натали прави обидена физиономия.
— Какво? Роб вече и входна такса ли иска?
Деймън бърка в задния си джоб, вади портфейла си и прекарва пръст по банкнотите вътре.
— По двайсе кинта за всеки — изръмжава горилата.
— Двадесет ли? Бъзикаш ли се с мен? — възмущава се Натали.
Деймън внимателно я отмества встрани и слага три банкноти от по двадесет долара в ръката на страшилището. То мушва парите в джоба си и се отдръпва, за да ни пропусне. Тръгвам първа, а Деймън слага ръка на кръста на Натали, за да я води пред себе си.
Тя хвърля презрителна усмивка към горилата, докато минава покрай него.
— Вероятно ще ги запази за себе си — казва Натали. — Ще попитам Роб за това.
— Хайде — подканва я Деймън.
Промъкваме се през вратата и продължаваме по дълъг, невзрачен коридор с една — единствена флуоресцентна лампа, докато стигаме до товарен асансьор в дъното. Металната клетка се разтърсва, когато вратата се затваря, и доста шумно се отправяме към сутерена на много метри по — надолу. Той е само един етаж под нас, но асансьорът така се тресе, че имам чувството, че ще се разпадне всеки момент и ще полетим надолу към смъртта. До решетката на асансьора достигат силен тътен на барабани, крясъци на пияни колежани, а и на много други, отдавна отпаднали от колежа. С всеки сантиметър надолу към дълбините на „Подземието" врявата става все по — силна. Асансьорът спира с трясък и вратата на клетката се отваря от друга горила, за да излезем. Натали се блъсва в мен отзад.