— Виж — казвам и леко се отдръпвам, за да може той да го усети, — трябва да знаеш, че не се стремя нито към едното, нито към другото.
— Кое друго? — миг по — късно се досеща за кое друго става дума. Усмихва се и клати глава. — Всичко е наред. Тук съм съгласен с теб... Наистина те доведох само за да си поговорим, колкото и да е трудно до го повярваш. Нещо ми подсказва, че ако исках едното или другото, т.е, секс или среща, или и двете, Блейк щеше с готовност да изпълни желанието ми, но той елегантно се измъкна, без да изглежда отхвърлен.
— Що се отнася до въпроса ти — казвам аз, за да му покажа, че нямам нищо против да разговаряме, — сама съм, защото ми се случиха няколко лоши неща и точно сега просто не ми се иска да се захващам отново.
Блейк кимва.
— Разбирам — поглежда встрани и вятърът развява русата му коса, като отмята не много дългите кичури от челото му. — По принцип новите запознанства са изтощителни, поне в началото. Самият процес на привикване е кошмарен — обръща се към мен и продължава: — Когато си бил твърде дълго с някого, свикваш с него. Нали така? Това е нещо като зона на спокойствието. Когато сме потънали в една връзка, опитите да се измъкнем оттам, макар всичко в нея да е ужасно и нездравословно, приличат много на опитите да бъде накаран някой нашишкавял телевизионен маниак да напусне за по — дълго хола си заради живота навън — може би Блейк си беше дал сметка, че навлиза твърде рано с мен в по — дълбоки води, затова разведрява атмосферата, като добавя: — Трябваха ми три месеца с Джен, преди да започна да ходя по голяма нужда без притеснение, когато тя е в къщата. Избухвам в смях и когато събирам достатъчно смелост да го погледна виждам, че се усмихва.
Започвам да изпитвам усещането, че колкото и да се мъчи да се убеди в противното, той още не е превъзмогнал напълно загубата на бившата си годеница. Затова се опитвам да му направя услуга, като отклонявам болезнената тема към себе си, преди той сам да направи това откритие и неговият свят отново да се срути напълно.
— Моят приятел почина — изтърсвам аз повече заради него. — Автомобилна катастрофа.
Лицето на Блейк посърва и ме поглежда с очи, пълни с разкаяние.
— Съжалявам, не исках.
Вдигам ръка.
— Не, всичко е наред, нищо не си направил. — след като той едва доловимо кима и ме чака да продължа казвам: — Беше седмица преди да завърша — той слага ръка върху коляното ми, но знам, че го прави само за да ме успокои. Започвам да му разказвам какво се случи, когато чувам звучен — плесник! — и Блейк пада от масата върху покрива. Случи се толкова бързо, че изобщо не видях Деймън да се втурва отстрани, нито чух кога е влетял през металната врата на няколко метра от нас.
— Деймън! — крещя аз, когато той се нахвърля върху Блейк, и преди той да успее да се изправи, започва го удря с юмруци в лицето. — СПРИ! ДЕЙМЪН! БОЖЕ, ГОСПОДИ!
Следва нова серия удари по Блейк, преди да се окопитя от шока и да се втурна, за да издърпам Деймън от него. Скачам върху гърба на Деймън и го сграбчвам за китките, докато размахва ръце, но той е така твърдо решен да спука Блейк от бой, че имам усещането, че се намирам върху гърба на механичен бик. Отхвърлена съм назад и се стоварвам по ръце и задник върху бетона.
Блейк най — после успява да се изправи и нанася добър удар в лицето на Деймън.
— Какъв по дяволите ти е проблемът бе, човек? — казва Блейк, като се мъчи да се задържи на крака.
Продължава да държи челюстта си с ръка и да я разтрива така, като че ли се опитва да я намести. Носът му кърви и от двете ноздри, а горната му устна е сцепена и подута. Кръвта изглежда черна в тъмното.
— Знаеш какъв! — крещи Деймън и прави опит да се нахвърли отново, но аз се втурвам и правя всичко по силите си, за да го задържа.
Заставам пред него и опирам длани в твърдия му като камък гръден кош.
— Престани, Деймън! Само си говорехме! Какво ги става, по дяволите? — крещя толкова силно, че гласът ми пресилва.
Извръщам се назад, като продължавам да държа дланите си върху гърдите на Деймън, и поглеждам Блейк.
— Съжалявам, Блейк, аз, аз...
— Не се притеснявай — отвръща намръщен той. — Махам се.
Обръща се и минава през металната врата. Чува се страхотен трясък, когато я затръшва след себе си. Обръщам се с пламнали от гняв очи към Деймън и го блъскам с все сила в гърдите.
— Задник, такъв! Не мога да повярвам, че го стори! — крещя буквално на сантиметри от лицето му.
Деймън свива устни. Все още диша тежко от борбата. Черните му очи са широко разтворени и гледат диво. В част от мен се заражда някакво подозрение към него, но другата част, която го познава от дванадесет години, го отхвърля.