Ейдън се смее.
Нанси и Роджър, Натали и Блейк, Сара и приятелят ѝ, който вече има дете от бившата си приятелка, всички пристигат почти по едно и също време. След това се появяват с подаръци нашите съседи Мейсън и Лори, млада съпружеска двойка с детенце на две години. Лайли, каквато си е малка фръцла, се навежда, опира ръце и глава на килима и вирва нагоре покритото си с пелена задниче. После се преструва, че пада, и казва “ох, ох”, а всички избухват в смях.
– Вижте тази къдрава, руса коса – казва Мишел. – Толкова ли светлоруса беше Камрин като бебе? – пита тя майка ѝ, която седи до нея.
Нанси кима.
– Да, наистина беше такава.
По-късно, когато вече всички пристигнаха, Лайли започва да отваря подаръците и също като майка си пее, танцува и забавлява всички. А после, когато се опитва да духне свещта (всъщност аз я духнах вместо нея), направо се омазва с цялата торта и червена ѝ глазура. Има я в косата и в клепачите ѝ и се показва от ноздрите ѝ. Камрин напразно се опитва да ѝ попречи съвсем да се оплеска, но се отказва и я оставя да се забавлява.
От толкова вълнения Лайли заспива здравата много преди да си тръгне последният гост.
– Мисля, че е от банята – прошепва ми Камрин, докато стоим до леглото ѝ. Хващам я за ръка и я водя със себе си, като Затварям вратата на Лайли, но я оставям съвсем леко открехната.
Изтягаме се заедно на дивана и в продължение на два часа гледаме филм, а после Камрин ме целува по устните и става, за да си вземе душ.
Гася телевизора, надигам се от дивана и оглеждам стаята. Чувам водата от душа да тече, както и минаващите по улицата коли. Мисля си за разговора, който имах с боса вчера. Каза ми, че след почти две години работа имам право на две седмици отпуск. Обаче знам, че две седмици не са достатъчни за мен и Камрин, за да направим това, които искаме. Положението с работата е единственото нещо, което никога не сме обмисляли, щом като възникне въпросът какво ще правим, когато поискаме да отсъстваме от Ралей за месец и повече. Никой от нас не иска да загуби работата си, но все пак стигнахме поне до едно заключение – че това е жертва, която искаме да направим и ще трябва да я направим, ако ще осъществяваме мечтата си да пътуваме по света и да не позволяваме да станем жертви на всекидневния, монотонен живот, който толкова много ни плаши.
Наясно сме, че няма завинаги да сме на тези работи, а това все пак е някакъв довод.
Обаче на боса си казах, че наистина ще трябва да взема тези две седмици отпуск през следващите два месеца. Реших да не му давам никакво предупреждение, че ще напусна, докато първо не поговоря с Камрин тази вечер.
Ставам от дивана, вземам един бележник от чекмеджето в бюрото с компютъра и сядам с него край кухненската маса. Започвам да пиша разни места, за които Камрин и аз вече сме говорили, че искаме да видим: Франция, Ирландия, Шотландия, Бразилия, Ямайка… Пиша, докато натрупвам върху масата пред себе си купчинка листчета. След като ги сгъвам едно по едно и ги пускам в каубойската шапка на Камрин, чувам водата в банята да спира.
Тя идва в кухнята с отметната назад мокра коса.
– Какво правиш? – пита Камрин, но се сеща, преди да успея да ѝ отговоря.
Прекарва замислена няколко пъти гребена през косата си. После го оставя на масата.
– Мислиш ли, че Лайли е готова за това? – пита тя.
Аз кимам.
– Ами, да, мисля, че е готова. Вече ходи. Казахме, че ще чакаме поне докато започне да ходи.
Камрин също кима, все още замислена, но не се колебае.
– Ще трябва да започне да пътува доста рано – вика тя.
Ние категорично не сме като другите семейства. Повечето родители напълно биха отхвърлили идеята да пътуват с малко дете извън страната само заради самото пътуване. Обаче не и ние. Признавам, че тази работа не е за всички, обаче за нас е единственият начин. Разбира се, нашите “пътешествия оттатък” няма да са като онези, които предприехме двамата с Камрин в Съединените щати. Пътуването безцелно с кола с часове, дни и седмици наред с бебе в нея не е напълно осъществимо. На Лайли няма да ѝ хареса. Не, тези пътувания ще бъдат с повече престой в градовете, които искаме да разгледаме, вместо да преминаваме от град на град без почивка. И за съжаление няма да вземем шевролета.
Камрин придърпва шапката към себе си и разбърква с ръка листчетата в нея.
– Сложи ли вътре всички от списъка? – пита тя.
– Разбира се – отвръщам аз.
Тя присвива очи и ме поглежда.
– Лъжеш.
– Какво? Не, наистина ги сложих.
Ритва ме под масата по пищяла с босия си крак.
– Голям лъжец си, Андрю.
После започва да вади късчетата хартия, да ги разгъва и чете.