– Мама и татко се местят в Сан Франциско.
– Какво? Сериозно ли говориш?
Не мога да повярвам.
– Да.
Не мога да кажа дали съм разочарована, или просто още не знам как да се почувствам от тази новина.
– Ама това изглежда страхотно – казвам аз с надежда да я окуража. – Не искаш да се местиш, така ли?
Зои отдръпва ръцете си от плота и кръстосва крак върху крак.
– Не знам какво да мисля, Лил. Много е далеч от дома. Не е малко по-нагоре по улицата.
– Вярно – викам аз, – но това е Сан Франциско! Много бих се радвала да отида там.
Тя леко се усмихва.
Чичо Коул, висок и винаги замислен, взема още три бутилки бира от хладилника и ги държи за гърлата между пръстите си. Усмихва ми се, когато минава покрай мен, и изчезва в гостната на пълната с хора къща.
Страхотен е. Когато пристигна, ми подаде картичка с поздравления и 200 долара в нея.
– Зои, мисля, че е чудесно. И да ти кажа честно, нямам търпение да отида на гости на най-добрата си приятелка в Калифорния. Ами, да. Дори звучи добре, когато го казвам. Калифорния.
Разпервам въодушевено и двете си ръце.
Тя се смее.
– Наистина ще ми липсваш, Лил.
– И ти на мен.
Майка ѝ влиза в кухнята, следвана отблизо от Блейк.
– Каза ли на Лайли новината? – пита тя и бърка в хладилника.
– Да, току-що ѝ казах.
– Какво мислиш, Лайли? – пита майка ѝ.
Баща ѝ целува Зои но главата, взема бирата от майка ѝ и излиза навън, вероятно, за да запали цигара.
– Вълнувам се заради нея – отговарям. – Аз отивам в Бостън заради колежа. Тя пък се мести в Калифорния. Вече може би няма да бъдем толкова заедно, както докато растяхме, но е правилно човек да не остава завинаги на едно място.
– Няма съмнение, че ти определено си дъщерята на Андрю и Камрин Париш – казва засмяна майка ѝ.
Аз гордо се усмихвам, скачам от табуретката и следвам нея и Зои обратно в гостната.
– Тост! – вика баща ми, застанал по средата на стаята с бира в ръка. Имаме еднакви зелени очи. – За нашето малко момиче Лайли. Нека покажеш на всички в колежа как се правят тези работи!
Всички вдигат питиетата си.
За Лайли!
Изкарвам целия ден чак до вечерта с приятелите и роднините си и, разбира се, с Гейвин, когото много обичам. Толкова си приличаме. Запознахме се малко след като той се премести тук от Аризона. Неговото шкафче беше недалеч от моето и той посещаваше почти същите часове като мен. Зои му хвърли първа око, което не е изненадващо, като се има предвид каква флиртаджийка е. Спомням си как ми каза още в първия ден, когато той се появи в училище:
– Този ще е мой. Само гледай и ще видиш.
А и аз нямах никакво намерение да се намесвам, обаче явно Зои идваше в повече на такъв като Гейвин. Мисля, че трябва да отдам дължимото на Зои за това, че Гейвин и аз се събрахме. Ако не беше тя, той никога нямаше да има извинението да си наложи да разговаря с мен.
Зои престана да му обръща внимание моментално, след като той даде да се разбере, че аз съм тази, която го интересува.
Същевременно това е странно, защото Гейвин и аз толкова много си приличаме, че почти имам чувството, че съдбата ни е събрала. И двамата имахме мераци за един и същи колеж. Обичаме една и съща музика, едни и същи филми, книги и телевизионни шоута. И двамата обичаме живописта и историята и в различни моменти от живота ни сме се замисляли какво ли ще е да се пътува из Африка. Гейвин се интересува от археология, а аз от разговори за археология.
Той не беше първото ми гадже, нито първата ми целувка, но беше първото ми всичко останало. Не мога да си представя живота с някой друг освен с него.
Надявам се нещата при нас да се развият така, както при родителите ми. Да, наистина се надявам.
След като завърших гимназия, прекарах лятото с родителите си. И не губих и минута от това време с тях, защото знаех, че то ще бъде кратко. Есента се преместих в колежа, а мама и татко – е, техните планове бяха също толкова големи като моите. Мисля, че свършиха страхотна работа с възпитанието ми, но знаех, че щом етапа самостоятелна и започна свой живот в колежа и с Гейвин, родителите ми ще се втурнат да осъществяват своите мечти в живота.
Толкова се радвам за тях. Липсват ми всеки божи ден, но съм толкова щастлива.
Никога не забравяха да ми изпращат писма – не имейли, а истински, написани на ръка писма. Пазя ги всичките от онези с марки от Аржентина, Бразилия, Коста Рика и Парагвай до тези от Шотландия, Ирландия, Дания и места из цяла Европа. Харесва ми, че родителите ми са такива, толкова свободни по дух, така целеустремени и толкова влюбени в света. Възхищавам им се. От историите, които са ми разказвали за това, когато са били малко по-големи от мен, разбирам, че животът им, дори преди да се срещнат, е започнал да става труден, но с течение на времето всичко си е дошло на мястото. Майка ми ми е разказвала за миналото си и как е била много потисната. Не се е впускала в прекалени подробности и мога да кажа, че е спестявала някои неща. Обаче тя искаше да знам, че двамата с баща ми ще бъдат винаги до мен, независимо какво ще стане или какви решения ще взема.