Мисля, че се безпокоеше, че мога да взема същите погрешни решения, каквито е вземала тя, когато е трябвало да преживява трудни моменти, но, честно казано, аз не мога да си представя, че мога някога да не бъда щастлива.
Майка ми ми разказа и за това как е срещнала баща ми. В един автобус на “Грейхаунд”, представяте ли си’? Много се смях. Обаче когато се замисля за тях и за нещата, през които са преминали заедно, не мога да не им се възхищавам.
Според мама по онова време баща ми е бил малко див. Каза, че тъкмо това, че е бил такъв, е главната причина да му е нужно толкова дълго време, за да погледне с по-добро око на Гейвин. И затова не се е впускала в подробности, ама… по дяволите, баща ми наистина ще да е бил голяма скица! Както и да е.
Обаче аз научих много неща от родителите си: колко ценен е животът и нито за секунда да не приемам нищо от него за даденост, защото всяка секунда може да ми е последната. Баща ми държеше много да бъда такава, каквато съм, да отстоявам това, в което вярвам, и да говоря това, което аз мисля, а не което говорят другите. Казвал ми е, че хората ще се опитват да ме накарат да приличам на тях, но да не се съгласявам с това, защото, преди да се усетя, и аз ще стана такава. Майка ми пък държеше много да разбера, че на света има толкова много други неща, освен да работиш някаква скапана работа, да плащаш сметки и да се превърнеш в роб на обществото. Тя държеше много да разбера, че независимо какво ми казват другите, не трябва да живея по начин, който самата аз не съм избрала. Избрах пътя си. Правя живота си такъв, че да се запомни, а не такъв, че да се забрави заедно с всички останали животи около мен, в които като че ли не се е случило нищо. В основата си това е мой избор и ничий друг. Понякога ще бъде труден, може да се наложи за известно време да обръщам бургери и да мия тоалетни, ще загубя хора, които обичам, и няма всеки ден да бъда така жизнерадостна като предишния. Но докато не позволявам на трудностите напълно да ме сломят, един ден ще правя точно това, което искам. И независимо какво се случва или кого ще загубя, няма да тъгувам вечно.
Обаче това, което си мисля, че най-вече съм научила от родителите си, е как да обичам. Те, разбира се, ме обичат безусловно, но аз имам предвид как те се обичат помежду си. Познавам много съпружески двойки – повечето родители на приятелите ми са женени, но не познавам двама души, които така да са отдадени един на друг като мама и татко. Те през целия си живот са неразделни. Спомням си само два случая на спорове помежду им, но никога не съм ги чувала да се карат ожесточено. Никога. Не знам какво прави тяхната брачна връзка толкова здрава, но се надявам каквото и да е то, да предадат и на мен от тази магия.
Гейвин влиза в стаята ми в общежитието и затваря вратата зад себе си. Сяда на ръба на леглото.
– Ново писмо от вашите ли?
Кимам.
– Къде са те сега?
– В Перу – отговарям аз и отново гледам писмото. – Влюбени са в тази част на света.
Усещам го как слага ръка на коляното ми, за да ме успокои.
– Безпокоиш се за тях, нали?
Отново кимам леко с глава.
– Ами, да, винаги, но повече се тревожа за тях, когато са тук. Някои места наистина са опасни. Просто не искам да свършат като.?
Гейвин протяга ръка и ме хваща за брадичката.
– С тях всичко ще е наред, знаеш го.
Може би е прав. Майка ми и баща ми пътуват с раници на гърба по света вече две години и най-голямата опасност, пред която са се изправяли, поне според това, което ми разказват, била, че баща ми бил обран веднъж, а друг път имали проблем с паспортите. Обаче всичко може да се случи, особено след като са сами на пътя само с раници на гърба.
Очевидно аз много приличам на майка си, когато стане въпрос за тревоги.
– След още две години и те ще се тревожат също като теб – казва той и ме целува леко по устните.
– Предполагам – отговарям аз и му се усмихвам, когато става от леглото. – Вероятно майка ми няма да може да спи по цели нощи от тревоги дали не ме е нападнал някой лъв.
Гейвин леко се усмихва.
Преди шест месеца решихме, че след колежа наистина искаме да отидем в Африка. Когато се срещнахме за първи път, това не беше толкова идея, а по-скоро тема за непринуден разговор. Обаче сега стана наша цел. Поне засега. За две години много неща могат да се променят.