– Погледни го поне веднъж – казва напълно сериозно тя.
Само за да я накарам да се успокои, извръщам леко брадичка под ъгъл, който да ми позволи да хвърля бърз поглед на мъжа. Той се мести от касата към края на бар плота, където взема питието си. Висок, със съвършено оформени скули. Хипнотизиращи зелени очи и щръкнала кестенява коса.
– Да – признавам аз и поглеждам Натали. – Страхотен е, но какво от това?
Натали предпочита да продължи да го наблюдава, докато той излиза през двойната стъклена врата и минава покрай витрината, а след това ме поглежда и ми отговаря:
– О, Боже Господи – казва и широко разтваря в недоумение очи. – Той е просто един мъж, Нат – отново засмуквам сламката. – Направо можеш да изпишеш “обсебена” на челото си. Наистина си обсебена, само дето от мерак още не са ти потекли лигите.
– Занасяш ли ме? – изражението ѝ показва пълен шок. – Камрин, имаш сериозен проблем. Знаеш го, нали? – обляга се назад в стола. – Трябва да увеличиш дозата на лекарството. Наистина.
– През април спрях да го вземам.
– Какво? Защо?
– Защото е смешно – казвам с делови тон. – Нямам самоубийствени наклонности, така че няма причина да го вземам.
Тя клати срещу мен глава и скръства ръце на гърдите.
– Мислиш, че го предписват само на потенциални самоубийци? Не. Не е така – сочи ме за миг с пръст и го скрива в шепата си.
– Това е неравновесие на химическа основа или някаква подобна гадост.
Аз леко се подсмихвам.
– О, така ли? Откога стана толкова веща по въпросите на душевното здраве и лекарствата, t които се лекуват стотици най-различни диагнози? – повдигам леко вежди само колкото да ѝ покажа, че няма никаква представа за какво говори. Когато тя сбърчва нос, вместо да ми отговори, казвам: – Ще се лекувам по свой начин и не ми е нужно хапче за това.
Започвам с любезен тон обяснението, но неочаквано той става гневен още преди да завърша последното изречение. Често става така.
Натали въздъхва и усмивката изчезва напълно от лицето и.
– Съжалявам – продължавам аз, почувствала се неловко за начина, по който ѝ се озъбих. – Виж какво, знам, че си права. Не мога да отрека, че съм малко объркана и имам известни емоционални проблеми, и че понякога мога да съм такава кучка…
– Понякога? – промълвява тихо тя, но отново се усмихва и вече ми е простила.
Това също се случва често.
Леко ѝ се усмихвам и аз.
– Виждаш ли, просто искам сама да намеря отговорите.
– Какви отговори да намериш? – ядосала съм я. – Кам – казва тя и извръща настрани глава, за да изглежда замислена, – не ми е приятно да го кажа, но онази гадост наистина се случва. Просто трябва да се пребориш с нея. Разкарай я напълно, като започнеш да вършиш неща, които те правят щастлива.
Е, добре. В края на краищата може би тя не е чак толкова непоносима, когато се прави на психотерапевт.
– Знам, права си – отвръщам аз, но…
Натали ме гледа в очакване.
– Какво? Хайде, изплюй камъчето!
Заглеждам се за малко в стената, докато мисля върху това, Колкото често потъвам в размисъл за живота, толкова пъти ме учудва всеки негов аспект. Питам се какво, по дяволите, правя тук? Дори и в този момент. В това кафене с това момиче, което познавам почти през целия си живот? Вчера си помислих: защо чувствам нужда да стана точно по същото време, като това от предишния ден, и да върша всичко както съм го правила ден по-рано. Защо? Кое принуждава към това хората, когато всъщност дълбоко в душата си всеки иска да се освободи от тази монотонния? Отмествам поглед от стената и гледам право в най-добрата си приятелка. Знам, че няма да разбере каквото се каня да кажа, но въпреки това – заради нуждата да го изрека – го казвам:
– Питата ли си се някога какво би било да поскиташ по света само с раница на гърба?
Лицето на Натали се отпуска.
– Ами, всъщност не. Може да е… ужасно.
– Е, помисли малко – казвам аз, навеждам се над масата и съсредоточавам цялото си внимание върху нея. – Само ти и една раница с няколко най-необходими неща. Няма сметки за плащане. Няма ставане по едно и също време, за да отидеш на работа, която мразиш. Само ти и светът пред теб. Никога не знаеш какво ще ти донесе следващият ден, кого ще срещнеш, какво ще обядваш или къде ще спиш – давам си сметка, че така се увличам във въображението си, че за миг може би и аз самата имам вид на обсебена.
– Караш ме да се чувствам странно – казва Натали и ме поглежда неспокойно. – Толкова ходене пеш, риск да те изнасилят, да те убият и да те захвърлят край някоя магистрала. А и това безкрайно ходене… – явно мисли, че започвам да се побърквам. – На какво ли се дължи всичко това? – пита тя и бързо смуква от сламката. – Звучи ми като криза на средната възраст. Та ти си само на двадесет – пак ме сочи с пръст, за да е по-убедителна: – А и едва ли си платила и една сметка през живота си.