Горилата пред входа на склада ни оглежда при вратата, скръстил отпред ръчищата си. Протяга напред ръка. Натали прави обидена физиономия.
– Какво? Роб вече и входна такса ли иска?
Деймън бърка в задния си джоб, вади портфейла си и прекарва пръст по банкнотите вътре.
– По двайсе кинта за всеки – изръмжава горилата.
– Двадесет ли? Бъзикаш ли се с мен? – възмущава се Натали.
Деймън внимателно я отмества встрани и слага три банкноти от по двадесет долара в ръката на страшилището. То мушва парите в джоба си и се отдръпва, за да ни пропусне. Тръгвам първа, а Деймън слага ръка на кръста на Натали, за да я води пред себе си.
Тя хвърля презрителна усмивка на горилата, докато минава покрай него.
– Вероятно ще ги запази за себе си – казва Натали. – Ще попитам Роб за това.
– Хайде – подканва я Деймън.
Промъкваме се през вратата и продължаваме по дълъг, невзрачен коридор с една-единствена флуоресцентна лампа, докато стигаме до товарен асансьор в дъното. Металната клетка се разтърсва, когато вратата се затваря, и доста шумно се отправяме към сутерена на много метри по-надолу. Той е само един етаж под нас, но асансьорът така се тресе, че имам чувството, че ще се разпадне във всеки момент и ще полетим надолу към смъртта. До решетката на асансьора достигат силен тътен на барабани, крясъци на пияни колежани, а и на много други, отдавна приключили с колежа. С всеки сантиметър надолу, към дълбините на “Подземието”, врявата става все по-силна. Асансьорът спира с трясък и вратата на клетката се отваря от друга горила, за да излезем. Натали се блъсва в мен отзад.
– Побързай! – подканва ме тя и ме побутва леко в гърба. – Мисля, че в момента свирят “Четирите сблъсъка”!
Гласът ѝ се извисява над музиката, докато вървим към главната зала.
Натали хваща ръката на Деймън и се опитва да сграбчи и моята, обаче аз знам какво цели и нямам намерение да се озова сред тълпата от подскачащи потни тела с тези глупави обувки на краката.
– Е, хайде де! – настоява почти умолително тя. После заплашително сбърчва нос и ме придърпва към себе си. – Не се дръж като дете! Ако някой те събори, лично ще го наритам по задника.
Деймън ми се усмихва отстрани.
– Добре! – казвам аз и тръгвам с тях, а Натали направо ще ми изтръгне пръстите от ръката.
Излизаме на дансинга и не след дълго Натали прави това, което всяка най-добра приятелка би направила. Започва да търка гърба си в мен, за да ме накара да не се чувствам изоставена, и съсредоточава цялото си внимание върху Деймън. Би могла да прави дори секс с него точно тук, пред всички, но никой няма да забележи. Забелязвам само аз, защото вероятно съм единственото момиче в цялата зала без приятел, който да прави същото. Възползвам се от възможността, измъквам се от дансинга и се отправям към бара.
– Какво да ти донеса, дете? – пита високият рус мъж на бара, докато се повдигам на пръсти, за да седна на един от празните високи столове.
– Ром с кола.
Той тръгва да ми приготви питието.
– Хм, не е ли силничко? – подхвърля барманът я слага лед в чашата. – Ще ми покажеш ли личната си карта? – хили се.
Свивам устни и го поглеждам.
– Ами да, ще ти я покажа, ако ти ми покажеш разрешителното си за алкохол – и аз се хиля насреща му, а той се усмихва.
Приготвя питието и плъзга чашата по плота.
– Всъщност изобщо не пия много – казвам аз и смуквам малка глътка от сламката.
– Много?
– Ами да, но тази вечер ще имам нужда от малко опиянение.
Оставям чашата и побутвам с пръст лимоновото резенче върху ръба.
– И защо? – пита той, докато бърше бара с книжна салфетка.
– Почакай малко – казвам и вдигам предупредително пръст, – преди да си ме разбрал погрешно. Не съм тук, за да си издрайфам червата пред теб… никаква терапия от сорта барман-клиент.
Терапията на Натали ми стига.
Той се засмива и хвърля салфетката някъде зад бара.
– Добре е, че ми го каза, защото не си падам много по съветите.
Отпивам още една малка глътка и този път се навеждам, вместо да вдигна чашата си. Разпуснатата ми коса пада пред лицето ми. Вдигам глава и отмятам един кичур зад ухото си. Наистина мразя да нося косата си разпусната. Не си струва неудобствата.
– Е, ако все пак трябва да знаеш – казвам аз и гледам право в него, – бях довлечена тук от безмилостната си първа приятелка, която вероятно щеше да ми стори нещо смущаващо, докато спя, и щеше да ме снима, за да ме изнудва, ако не бях дошла.
– Аха, такава е значи – казва той, подпира ръце на тезгяха и вплита пръсти. – Някога имах такъв приятел. Шест месеца след като годеницата ми ме заряза, той ме завлече в един нощен клуб в околностите на Балтимор… Просто исках да си седя у дома и да се отдам на мъката си, но се оказа, че онази нощ навън е било тъкмо онова, от което съм имал нужда.