– Ако стане по-зле – казва тихо той зад мен, – по-добре е да ми кажеш. Не искам да си и като онези инати, които не отиват да се прегледат, когато знаят, че може нещо да не им е наред.
Извръщам глава към него леко развеселена.
– О, може би имаш предвид един мой познат, който отказваше да иде на лекар в продължение на осем месеца, защото беше напълно сигурен, че туморът в мозъка му не може да се оперира.
Той въздъхва и аз усещам топлия му дъх върху рамото си. Намерението ми беше да го накарам да се засмее, но очевидно не намери напомнянето ми за смешно.
– Просто ми обещай – казва той и стиска леко ръката ми, – че ако болките продължават или нещо друго не е наред, ще ми кажеш и ще отидем в болницата.
Аз се предавам не защото искам да го успокоя, а защото той е прав. Не съм била бременна преди, така че знам какво е нормално и какво не е колкото всяка бъдеща майка, която ще ражда за първи път.
Седем
Неделя следобед е и си мисля, че вчера се нуждаех единственото от едни добър сън. Днес се чувствам малко по-добре и болката в кръста я няма. Обличам се и се залавям да си събирам багажа, за да е готов, когато с Андрю тръгнем довечера със самолета обратно за Тексас. Но преди да потеглим, имам едно излизане по женски с Натали и с нетърпение го очаквам.
– Сигурен ли си, че нямаш нищо против да се пошляеш навън с Блейк? – питам аз, когато Андрю намъква тъмносинята си фланелка с къси ръкави. Застанал е пред огледалото и си сресва косата, ако може да се нарече сресване еднократното прокарване на пръсти през нея. Никога не обръща внимание как изглежда тя, стига да не стърчи на места, където не би трябвало.
Из връща се и ме поглежда.
– Нямам. Блейк е доста свестен мъж. Ще отидем до някоя зала за билярд и ще поиграем известно време – той обвива кръста ми с ръце. – Не се тревожи за мен. Просто си прекарай добре с Натали.
Леко се засмивам.
– Знаеш ли, ако разбере каква снимка използваш вместо нея в мобифона си, направо ще те убие.
Усмивката на Андрю става по-широка.
– Ти си много смела, Камрин Бенет – той ме хваща за раменете и клати изразително глава срещу мен. – Бих умрял под тежестта на личностното влияние на това момиче, ако се наложи да прекарам повече от час в една и съща стая с нея. Или това, или ще трябва да си запуша ушите с първия молив, който ми попадне подръка.
Мъча се да не се засмея и го блъсвам силно в гърдите с ръце.
– Толкова си гаден!
– Ами да, такъв съм – казва той и се хили насреща ми.
Навежда се и притиска устни в челото ми. Аз правя нещо по-добро, сграбчвам го отпред за фланелката, придръпвам го към себе си и впивам устни в неговите.
– Не е много късно да го направим тук, казвам го просто да го знаеш. – Зелените му очи се взират в лицето ми, после и в устните ми, преди отново да ме целуне и да стисне долната ми устна между зъбите си.
– Как пък не, късно е – чувам Натали да казва от вратата на стаята ми.
Прекъсваме целувката, извръщаме се едновременно и двамата и я виждаме да стои там със скръстени ръце и да се усмихва мрачно. Дългата ѝ черна коса се спуска на вълни върху раменете. Първото нещо, което се питам, е какво е успяла да чуе.
Андрю скришом вдига нагоре очи заради прекъсването. Бедният. Какво ли не е готов да направи заради мен.
Натали влиза в стаята и се тръшва в края на леглото. Явно не е чула нищо обидно, иначе вече щяхме да сме разбрали.
– Хайде! Хайде! Днес ще отидем да ни направят педикюр, маникюр и всякакви други такива процедури.
От изражението на Андрю съдя, че ужасно иска да ѝ викне да си затвори устата. Поглеждам го строго, за да го предупредя да не казва и дума, а той само се свива и стисва устни.
– По-добре ли се чувстваш днес? – пита Натали.
Обувам платнените си ниски обувки, според Андрю най-грозните, които е виждал някога, и започвам да си реша косата.
– Да, всъщност по-добре се чувствам – отвръщам аз на отражението ѝ в огледалото. – Все още малко не на себе си, но по-добре от вчера.
– Моля те, наглеждай я – казва Андрю на Натали. – Ако започне да се оплаква от болки или от каквото и да било, обади ми се, става ли?