– да ти кажа право, Кам, ти така и никога не ми каза защо замина – казва Натали и ме поглежда. – Моля те, кажи ми, че вината не е в мен.
– Конкретна вина няма в никого – казвам аз. – Просто исках да се махна за известно време. Не можех да дишам.
– Е, аз никога не бих направила нещо толкова безразсъдно, но признавам, че нещата се развиха направо по изумителен начин.
Това ме кара да се усмихна.
– Така ли мислиш?
– Абсолютно – казва тя и широко се усмихва, а кестенявите и очи светват.
– Сдоби се със страхотно секси мъжле – момичето, което ѝ прави педикюра, вдига за миг очи към нас, – годежен пръстен и едно хубаво бебенце – казва Натали и прихва да се смее. – Направо ти завиждам!
Аз също се смея, макар и не толкова шумно.
– Първо на първо, защо ще ми завиждаш, когато имаш Блейк? И, второ, откъде знаеш как ще изглежда бебето ни?
Натали свива устни и ме поглежда, като че ли съм някаква глупачка.
– Ама ти сериозно ли? Двамата не можете да направете грозно бебе – момичето, което работи върху пръстите на краката ми, поглежда многозначително другото момиче. – А и аз не ти завиждам заради Андрю. Завиждам ти, защото вероятно ще свърша като майка ми и никога няма да видя нещо повече от Северна Каролина. Това не ме вълнува чак толкова. Не съм като госпожица Грейхаунд и не изпитвам клаустрофобия, когато някой диша твърде близко до мен, но въпреки това ти завиждам.
Замислям се върху думите ѝ, но не казвам нищо.
Гърбът отново започва да ме боли и аз се опитвам да се наместя по-удобно върху седалката, без да мърдам много краката си. Задните части също леко ме наболяват, но съм сигурна, че е от дългото ходене днес.
– И така, разбра ли какво е? – пита Натали.
– Кое?
Тя премигва изненадана колко бързо съм забравила за разговора ни в мола. Изобщо не съм забравила. Просто се опитвам да го избегна.
– Истината е – започвам аз, като гледам встрани и мислено си представям Андрю, – че нито искам да се върна обратно у дома, нито да остана в Тексас. Наистина искам да съм тук, но се ужасявам, че и аз ще свърша като майка ти.
Никога не бих използвала за пример майка ѝ, но това наистина беше най-лесният начин да накарам Натали да ме разбере, особено след като тя сама използва същото сравнение само преди секунди. Толкова е просто.
– Е, да, напълно те разбирам – казва Натали и кима. – Ама какво друго можеш да направиш? Няма кой знае колко възможности да е нещо по-различно, особено пък когато очакваш да ги се роди бебе.
Господи, защо трябваше да казва това? Седя мълчаливо и се опитвам да не я поглеждам, за да не види разочарованието, изписано на лицето ми. Натали е моята най-добра приятелка, но винаги съм знаела, че тя е от онези хора, които прекарват целия си живот в един безцветен мехур и се събуждат само за да установят със съжаление, че е твърде късно да променят нещо. Току-що го доказа с твърдението, че да имаш бебе до голяма степен означава да сложиш чертата на интересния и съдържателен живот. И тъй като никога няма да ме разбере, не си правя труда да ѝ отговарям.
– Кам? Сигурна ли си, че си добре?
Затаявам дъх и я поглеждам. През хълбока ми преминава нова остра болка и изведнъж усещам, че започвам леко да се изпотявам. Без да обръщам внимание на момичето, което ми прави педикюра, издърпвам крака си от ръцете ѝ, хващам се за облегалките на стола и ставам от него.
– Трябва да отида до тоалетната.
– Камрин.
– Добре съм, Нат – казвам аз и слизам от стола.
– Съжалявам – казвам на момичето, минавам покрай нея и се отправям по късия коридор към вратата с надпис тоалетна.
По пътя се опитвам да не показвам, че изпитвам болка, защото не искам Натали да ме последва, но знам, че независимо от това ще го стори.
Слагам ръка върху вратата на кабината, отварям я, заключвам се вътре, отпускам се и най-после наистина мога да не крия колко зле се чувствам. По челото и под носа ми избиват ситни капчици пот. Нещо определено не е наред. Наистина съм бременна за първи път, но определено мога да кажа, че това, което изпитвам точно в момента, не е нормално. Бързо приключвам в тоалетната, излизам от малката кабинка, където ми стана още по-зле, и отивам при умивалника.
Не може да бъде,..
Ръцете ми неудържимо треперят. Не, цялото ми тяло трепери. Вдигам ръка към автоматичния дозатор за сапуна и си мия ръцете, но така и не успявам да ги изсуша, защо изведнъж с пълна сила ми просветва какво става с мен. Разтърсвам се от ридания и се държа с ръце за ръба на плота. Сега физическата болка е отминала, но… може би просто ме измъчва параноя. Да, тъкмо това е, ето. Параноя. Болката я няма, значи съм добре.