Поемам дълбоко въздух, вдишвам и издишвам още няколко пъти, преди да вдигна глава от приведените си рамене и да се погледна в огледалото. Вдигам мократа си ръка и изтривам потта от лицето си, както и следите от сълзи от бузите. Достатъчно дълго се чувствам добре и не ми се гади, когато си давам сметка, че стоя с боси крака в обществена тоалетна.
Входната врата се разтваря широко и вътре влиза Натали.
– Сериозно те питам, добре ли си? Не, явно не си, така че ми кажи какво става? Ще се обадя на Андрю. Веднага.
Тя тръгва да излиза от тоалетната, за да се върне отпред, където е мобифонът ѝ, но аз я спирам.
– Не, Нат, почакай.
– Как пък не – отвръща тя. – Точно след шестдесет секунди ще му се обадя, така че ти остават още по-малко, за да ми обясниш.
Предавам се, защото колкото и да ми се иска да се убедя, че съм добре, дълбоко в себе си знам, че не съм. Особено след това, което видях, преди да изляза от кабината.
– Имах болки в гърба и отзад и имам петна по гащите.
– Петна ли? – тя прави лека гримаса, но добре я прикрива и очевидно е повече разтревожена, отколкото отвратена. – Искаш да кажеш като от кръв?
Поглежда ме с подозрение и не сваля очи, докато не ѝ отговоря.
– Да.
Без да каже нито дума повече, излиза навън и затваря след себе си вратата на тоалетната.
Понякога в живота на човека настъпва момент, когато трябва да се изправи пред нещо толкова ужасно, че има чувството, че никога няма отново да бъде същият. То е като нещо черно, спуснало се някъде отгоре, което ти открадва всяка маяка частица щастие, което си изпитвал някога, и единственото, което можеш да направиш, е да я наблюдаваш и да почувстваш, че си отива, като знаеш, че независимо какво ще правиш през живота си, тя никога няма да може да се върне обратно. Всеки минава през това поне веднъж. Никой не е недосегаем. Обаче не мога да разбера как става, че един човек може да мине за толкова кратко време през такива неща, достатъчни за петима души.
Лежа в болничното легло на едно спешно отделение, свита под одеяло, Натали седи на стола от лявата ми страна. Не мога да говоря. Толкова съм уплашена.
– Защо, по дяволите, се бавят толкова? – казва Натали за докторите.
Става и започва да ходи напред-назад из стаята, а високите ѝ токчета тракат леко по покрития с блестящи бели плочки под.
След това сменя ритъма.
Спира, поглежда ме и казва с обнадеждено лице:
– Може би пък, след като отделят от скъпоценното си време, за да те изследват, не мислят, че е нещо обезпокоително.
Не го вярвам, но не мога да го кажа гласно. Това е вторият път, в който попадам в спешно отделение. Първият беше, когато за малко не се удавих, след като скочих от един отвесен склон в езерото. Тогава престоят продължи около шест часа. И то най-вече за да зашият раната на бедрото ми, когато се ударих в скалите.
Обръщам се, лягам на една страна и гледам стената. Само след секунди плъзгащата врата се отваря. Мисля, че най-накрая е някой доктор, но сърцето ми прескача няколко пъти, когато Андрю влиза в стаята. С Натали си разменят няколко думи шепнешком, които се преструвам, че не чувам.
– Те дори не се задържаха дълго тук, освен да ѝ зададат няколко въпроса и да ѝ дадат одеяло.
Андрю поглежда за миг към леглото и аз виждам тревогата, изписана на лицето му, макар отчаяно да се опитва да не я показва открито. Знае какво се случва толкова, колкото и аз, но също като мен няма намерение да го каже или сам да се увери в това, докато някой доктор първо не го потвърди.
Те разговарят още няколко секунди, а после Натали се приближава до леглото, навежда се и ме прегръща.
– Разрешават при теб да има само по един човек – казва тя, когато се отдръпва. – Отивам да поседя в чакалнята заедно с Блейк – пресилено ми се усмихва. – Ще се оправиш. А ако не побързат и не направят нещо, ще вдигна страхотен скандал на тази кучка.
Усмихвам ѝ се, твърде благодарна за способността на Натали да го стори дори и в най-мрачния ми час.
Тя спира при вратата и прошепва на Андрю:
– Моля те, кажи ми веднага, след като разбереш.
Измъква се от стаята и затваря стъклената врата зад себе си.
Сърцето ми се свива, когато Андрю отново ме поглежда, защото сега вниманието му е насочено изцяло към мен. придърпва един стол и сяда до леглото ми. Взема ръката ми и леко я стиска.
– Знам, че се чувстваш зле, и затова няма да те питам – вика той.