Опитвам се да се усмихна, но не мога.
Известно време само се взираме един в друг. Като че ли знаем какво ще каже докторът. Никой от нас не си позволява да предположи, дори само да предположи, че нещата може да са наред. Защото не са. Андрю прави всичко, което може, за да ме успокои, не си позволява да плаче или да изглежда прекалено притеснен. Обаче аз знам, че е сложил тази маска заради мен. Знам, че сърцето го боли.
Не след дълго влиза доктор заедно с една сестра и аз го чувам като през някакъв странен сън, че няма пулс. Мисля, че светът се срути под краката ми, но не съм сигурна. Виждам как очите на Андрю стават по-лъскави заради напиращите в тях сълзи, когато той се взира в доктора, докато той изрича думите, които заглъхват някъде дълбоко в мозъка ми.
Сърцето на Лайли вече не бие.
И си мисля… ами да… нито пък моето.
Осем
В Ралей сме вече от две седмици. Няма да се спирам на всичко, което двамата с Камрин претърпяхме през това време. Отказвам да говоря за подробностите. Лайли я няма и Камрин и аз сме съсипани. Не мога да направя нищо, за да я върна обратно, и се опитвам да се преборя с това, доколкото мога, обаче от онзи ден Камрин не е на себе си и започвам да се питам дали отново ще бъде някога. Не иска да разговоря с никого. Нито с мен, нито с майка си или с Натали. Говори – само че не за това, което се случи. Не издържам да я гледам такава, защото е очевидно, че зад фасадата, която трябва да покаже, че се чувства добре, много се измъчва. И се чувствам безсилен да ѝ помогна.
Камрин е под душа от дълго време, докато аз лежа тук в спалнята ѝ и гледам в тавана. Чувам телефонът да звъни на нощното шкафче до мен.
– Ало?
Натали е.
– Трябва да говоря с теб. Сам ли си?
Заварен съм неподготвен и ми е нужна секунда да отговоря.
– За какво? Да, Камрин е в банята.
Поглеждам към вратата, за да се уверя, че никой не ни чува. Водата от душа продължава да шурти и това ми подсказва, че Камрин е още там.
– Майка ѝ казвала ли ти е нещо за… каквото и да било? – пита с подозрение в гласа Натали и това ме кара да се чувствам много странно.
– Трябва да ми кажеш нещо повече от това – викам аз.
Този разговор вече започва да ме ядосва.
Тя въздъхва тежко в телефона, а аз започвам да губя търпение.
– Е, добре, слушай. Кам явно не е на себе си – започва Нагази (хайде бе, не думай). – Трябва да се опиташ да я убедиш да отиде отново при психиатъра си, и то скоро.
При психиатъра си?
Чувам шума от водата да спира и отново поглеждам към затворената врата.
– Какво искаш да кажеш с това “да отиде при психиатъра си’ “? – питам аз, като снишавам глас.
– Ами, да, тя ходеше преди при един и…
– Чакай – прошепвам рязко аз.
Вратата на банята се отваря и чувам, че Камрин върви обратно към стаята.
– Тя се връща – казвам много бързо. – Мога да ти се обадя след малко.
Затварям и оставям телефона на нощното шкафче секунди преди Камрин да отвори вратата, облечена в розова хавлия и с хавлиена кърпа около главата.
– Здравей – казвам и скръствам ръце зад главата.
Много ми се иска да се обадя на Натали и да науча всичко, което ще ми каже, но ще е по-добре да се обърна направо към първоизточника. Освен това не искам да крия тайни от нея. Вече го направих веднъж и нямам намерение да го правя отново.
Тя ми се усмихва, разтърсва косата си и започва да я подсушава с кърпата.
– Мога ли да те попитам нещо?
– Разбира се – отвръща тя и отмята мократа си коса назад.
– Ходила ли си някога на психиатър?
Усмивката изчезва от лицето ѝ и моментално е заменена от каменно изражение. Отива до гардероба и го отваря.
– Защо питаш?
– Защото Натали току-що ми се обади и ми каза да се опитам да те накарам да се видиш пак с него.
Тя клати глава, като продължава да стои с гръб към мен и да оглежда окачените на закачалки дрехи.
– Не обръщай внимание на опитите на Натали да ме изкара луда.
Все още само но боксерки отмятам чаршафа, ставам от леглото, отивам при нея и слагам отзад ръце върху бедрата ѝ.
– Ходенето на психиатър не означава непременно, че си луда – казвам. – Може би пък трябва да отидеш. Просто да поговориш с някого.
Това, че този някой не съм аз, наистина ме притеснява, но не е най-важното.
– Андрю, добре съм – тя се обръща и мило ми се усмихва, като прекарва пръсти по брадичката ми. Целува ме по устните. – Обещавам. Знам, че ти, Нат и майка ми наистина се тревожите за мен и не ви се сърдя, но няма да отида на психиатър. Смешно е – тя пак ми обръща гръб и изважда една блуза от гардероба. – Няма да вземам никакви антидепресанти.