– Е, не е нужно да вземаш антидепресанти, но мисля, че ако има някой друг, с когото да поговориш, това би могло да ти помогне да понесеш по-лесно случилото се.
Все още с гръб към мен, тя спира да рови из гардероба и отпуска ръка, стиснала в нея блузата. Въздъхва и свива рамене, без да каже нищо. После рязко се обръща и ме гледа право в очите.
– Най-добрият начин да се справя със случилото се е да го забравя – казва тя и това къса сърцето ми. – Ще се оправя, ако не съм принудена всекидневно да си припомням. Колкото повече се опитвате да ме накарате да “говоря за него” и колкото по-дълго всички продължавате да ме гледате с тъжни физиономии всеки път, когато влизам в стаята, толкова повече време ще ми трябва да забравя.
Това е нещо, което не можеш просто да забравиш, но не ми дава сърце да ѝ го кажа.
– Добре де, в такъв случай… – казвам аз и се отправям замислен към леглото. – Колко дълго ще останем тук? Не че държа непременно да се върнем.
Това е само един от въпросите, които ми се иска да ѝ задам, но към всичките се отнасям с подозрение. Чувствам се така, като че ли стъпвам около нея по яйчени черупки, за всичко, което казвам през последните две седмици.
– Няма да се върна в Тексас – казва небрежно тя и започва да намъква чифт дънки.
Яйчени черупки. Те са навсякъде.
Разтривам с ръка тила си.
– Това е добре – казвам. – Тогава ще си приготвя багажа и се връщам сам, а ако искаш, докато ме няма, можете да излезете с Натали и да се огледате за апартамент за нас. Ти го избери, такъв, какъвто на теб ти хареса.
Усмихвам ѝ се предпазливо от другия край на стаята. Искам да е щастлива и ще направя всичко, което мога за това.
Лицето ѝ светва и мисля, че успя да ме заблуди, а може пък усмивката ѝ да е напълно истинска. В момента не мога да кажа нищо повече.
Тя идва при мен и ме побутва към леглото си, като притиска с длани гърдите ми. После ме събаря върху него. Вдигам очи към нея. При нормални обстоятелства вече да съм отгоре ѝ, но чувствам, че не е редно. Знам, че тя го иска. Поне така ми се струва… но ме е страх дори да я докосна и това е така от помятането.
Тя ме възсяда и макар да ме е страх да я докосна, инстинктивно се притискам в нея. Слага ръце върху раменете ми и ме гледа в очите. Прехапвам устните си и Затварям очи, когато се навежда да ме целуне. Отвръщам на целувката ѝ, усещам сладостта на устните ѝ и вдишвам дълбоко с пълни гърди. Обаче после се отдръпвам и я хващам за кръста, за да попреча на опитите ѝ да продължим.
– Момиче, не мисля, че…
Изглежда изумена и рязко накланя глава на една страна.
– Какво не мислиш?
Не знам как да ѝ го кажа и просто казвам първото нещо, което ми идва наум:
– Минали са само две седмици. Ти още ли…
– Да кървя ли? – пита тя. – Не. Да изпитвам болки? Не. Казах ти, че съм добре.
Тя е всичко друго, но не и добре. Обаче чувствам, че ако се опитам да я убедя, това по някакъв начин ще ми се отрази зле.
По дяволите… може би наистина трябва да събера кураж и да поговоря най-сетне с Натали.
– Ти си прав – казва Камрин, смъква се от скута ми и се дръпва назад, за да види очите ми. – Трябва… да се върна пак към противозачатъчните хапчета. Ще е глупаво да рискуваме отново.
Отдалечава се от мен.
Нямах предвид точно това. Разбира се, че може би ще е по-добре този път да бъдем по-внимателни заради това, което съвсем наскоро претърпя. Но ако трябва да бъда напълно откровен, ако тя наистина иска да го направим, сега бих я изчукал с единственото намерение отново да забременее. Стига да го поиска от мен. Изобщо не съжалявам за първия ни опит и бих го направил отново и отново. Обаче трябва тя да го иска. Опасявам се, че ако аз повдигна някога въпроса, тя ще го приеме като мое настояване, че може да се почувства виновна за това, че е загубила Лайли, и ще иска да забременее отново само защото според нея така ще се почувствам по-добре.
Камрин сваля хавлията, хвърля я върху леглото и започва да се облича.
– Ако това искаш – казвам аз по повод противозачатъчните, – ще се съглася с теб.
– А ти искаш ли го? – пита тя и ме поглежда в очите.
Подвеждащ въпрос. Внимавай, Андрю.
Кимам бавно с глава.
– Искам това, което ти искаш. Точно сега мисля, че в момента е най-доброто, което трябва да направиш.
Очите ѝ не издават абсолютно нищо и това ме изнервя.
Накрая тя също кима и отмества поглед от мен. Намъква дънките и започва да рови из чекмеджето на гардероба за чифт чорапи.
– Днес ще отида при доктора си, ако има свободен час.