– Мисля, че знаеш какво имам предвид – викам аз. – Ако ли пък не, тогава наистина си толкова тъпа, колкото си мислех.
Не мога да се сдържа да не се държа като задник с нея. Можех просто да продължавам да я понасям и никога да не ѝ кажа и една лоша дума, обаче точно тя сложи картите на масата още със сядането. Грешката си е нейна.
Една малка лампичка току-що светна в главата ѝ и блясъкът в кестенявите ѝ очи помръкна. Знае съвсем точно какво имам предвид.
– Знам, че си го заслужавам – казва тя и поглежда встрани. – Може би винаги ще съжалявам за това, което сторих на Камрин, но тя ми прости, така че не знам защо трябва да се държиш като задник заради това. Ти тогава дори и не си ме познавал и все още не ме познаваш.
Не, не я познавам, трябва да ѝ го призная, но знам достатъчно и това ми стига, за да не я харесвам. Деймън, или както му беше името, е друга история. Със сигурност бих предпочел той да стои пред мен вместо нея. Не бих искал нищо друго, освен да му забия един в зъбите.
– Но сега не става дума за мен – казва тя и отново се подсмихва. – Така че просто ми позволи да обясня защо те помолих да се срещнем тук.
Кимам и не казвам нищо повече.
– Кам и аз настина сме най-добри приятелки от много дълго време. Бях до нея, когато умря баба ѝ, после когато умря Иън, когато брат ѝ Коул уби онзи човек и отиде в затвора. Да не говорим пък, когато баща ѝ изневери на майка ѝ и те се разведоха – тя се навежда напред през малката масичка. – Всичко това ѝ се стовари само през последните три години.
Клати глава, обляга се назад в стола и отново скръства ръце.
– И това са само по-значимите случки, които преобърнаха живота ѝ наопаки, Андрю. Откровено казано, мисля, че на това момиче наистина му се струпаха доста гадории – тя вдига нагоре ръце и патетично казва: – Но, разбира се, никога не бих ѝ го казала. Тя за малко да ми откъсне главата последния път, когато се опитах да покажа малко съчувствие към нея. Казвам ти, не обича да я съжаляват. Мрази това. Просто си е втълпила, че независимо какви ужасни неща ѝ се случват, по света има прекалено много хора, които са преживели и по-лоши.
Натали вдига нагоре очи.
Знам точно какво има предвид. Камрин се опитваше да не говори за проблемите си, докато пътуваше с мен, така че знам това от собствен опит, но това, което Натали не знае, е, че успях по някакъв начин да измъкна Камрин от тази черупка. Като си помисля, че само за две седмици успях да постигна това, което нейната така наречена най-добра приятелка не е успяла да стори през годините, през които са се познавали, отвътре ме напира да се усмихна, но се въздържам…
– Така че тя просто го приема – продължава Натали. – Винаги го прави. Казвам ти, у нея се е насъбрала много болка, гняв, разочарование, както щеш го наречи, с което тя никога не е могла да се справи. А сега и това, което стана с бебето… – тя преглъща и кафявите ѝ очи издават силно безпокойство – … Наистина се страхувам за нея, Андрю.
Не очаквах, че срещата ми с Натали ще засили тревогата ми за здравето и душевното състояние на Камрин. И преди се безпокоях за пея, но колкото повече говореше Натали, толкова по-лошо ставаше.
– Разкажи ми за тази работа с психиатъра – казвам аз. – Вече я попитах, но тя отказа да говори за това с мен.
Натали кръстосва крак върху крак и тежко въздъхва.
– Ами баща ѝ я убеди да посещава един скоро след смъртта на Иън. Кам ходеше всяка седмица и като че ли имаше известна полза от това, но мисля, че тя заблуди всички ни. Човек не заминава, без да каже на никого, и не се качва като нея на някакъв автобус, ако е започнал да се чувства по-добре.
– Значи баща ѝ я е убедил да отиде на психиатър, така ли?
Натали кима.
– Ами, да. Тя винаги е била по-близка с баща си, отколкото с майка си. Нанси е страхотна, но понякога е лекомислена. Когато баща ѝ си събра багажа след развода и се премести в Ню Йорк с новата си приятелка, мисля, че това я обърка още повече. Но, разбира се, тя никога няма да го признае.
Поемам дълбоко въздух и прекарвам ръце през косата си. Чувствам се гузен, че слушам всичко това точно от Натали, но съм готов да науча нещо от когото и да било, защото очевидно Камрин няма намерение да ми каже нищо за себе си.
– Тя спомена нещо за хапчета – казвам аз. – Каза, че няма намерение да ходи при никакъв психиатър, защото те само…
Натали кима и ме прекъсва.
– Е, да, даваха ѝ някакви антидепресанти, които вземаше известно време. После ми каза, че от няколко месеца е престанала да ги взема. Нямах представа.
Накрая я прекъснах и попитах:
– И така, за какво точно ме накара да дойда тук? Надявам се да не е било само за да ми разкриеш всички тези тайни.