Благодарен съм за информацията, но трябва да се запитам дали това е единствената причина, накарала Натали да ми каже всичко това. Мисля, че тя наистина се тревожи за Камрин, но в края на краищата Натали си е Натали, а това не е за пренебрегване.
– Мисля, че ти трябва да я наблюдаваш – казва тя и отново привлича вниманието ми. – Кам наистина изпадна в някаква депресия след смъртта на Иън. Като че ли вече не беше тази, която познавам от толкова много време. Не плачеше и не реагираше, както според мен реагират хората, изпаднали в депресия… Не, Кам беше… – тя вдига замислена очи. – Понесе го стоически, ако това е точната дума. Престана да излиза с мен. Престана да мисли за училище. Отказа да ходи в колеж. През последната година и двете имахме конкретни планове за колежа, но когато тя изпадна в онази депресия, престана да се интересува от колежа.
– А за какво мислеше?
Натали клати едва-едва глава.
– Всъщност не мога да кажа, защото тя рядко говореше за това. Но понякога наистина говореше някакви странни глупости: да тръгне по света с раница на гърба, такива неща. Не помня точно, но тя определено не си даваше сметка за реалността. 0, и веднъж наистина спомена колко много ѝ се иска отново да изпитва емоции. На мен ми се вижда странно как някой не може изобщо да изпитва емоции, но както и да е – тя махва пренебрежително с ръка. Усмихва ми се и аз не мога да разбера как да го тълкувам, докато не продължава да говори. – Обаче после се появи ти и тя отново стана такава, каквато беше. Само че изглеждаше сто пъти по-добре. В онази нощ, когато разговарях с нея, докато беше в Ню Орлиънс заедно с теб, разбрах, че нещо се е променило. Да ти кажа право, никога не съм я виждала такава, каквато е с теб – тя млъква за момент и продължава: – Мисля, че ти си най-хубавото нещо, което се е случвало на Кам. Недей да ме убиваш, че го споменавам, но ако ти беше умрял…
Чакам нетърпеливо тя да продължи, но не го прави. Извръща очи от мен и изглежда готова да се откаже от всичко, за което е имала намерение да говори.
– Какво ако бях умрял?
– Не знам – казва тя, но аз не ѝ вярвам. – Просто мисля, че трябва да я наблюдаваш. Не е нужно да ти казвам, че сега тя се нуждае от теб повече от всякога.
Не, не е нужно да ми го казва, обаче всичко останало, което ми съобщи, ме кара да мисля, че трябва да съм с Камрин още в този момент и да съм с нея във всяка минута на всеки ден. Почти намразих Натали, че ми наговори всички тези неща, но същевременно беше нужно да ги зная.
Ставам от масата, пъхвам ръце в джобовете на черното яке и избутвам стола навътре.
– Тръгваш си просто така?
Спирам и я поглеждам.
– Ами да – казвам и тя също става. – Мисля, че научих достагъчно.
– Моля те, не ѝ казвай…
Прекъсвам я с вдигане на ръка.
– Виж какво, не ме разбирай погрешно. Благодарен съм ти, че ми сподели всичко това, но ако Камрин ме попита, ще ѝ кажа, че съм се срещал насаме тук с теб и че ти си ми разказала всичко, което знам. Така че не очаквай от мен да скрия нещо от нея.
Тя въздъхва.
– Разбирам – казва тя и взема чантичката си от масата. – Но аз ти го казах само защото се безпокоя как може да се почувства тя, ако разбере, че съм дошла при теб, а не защото се тревожа, че ще ми се ядоса за това.
Кимам и признавам, че този път ѝ вярвам.
Мотая се в кабинета и гледам телевизия, когато Камрин и майка ѝ се връщат от прегледа при гинеколога. Старая се да седя по-изправен, защото се чувствам неловко в къщата на майка ѝ. Оставям дистанционното върху дъбовата масичка за кафе и ставам да посрещна Камрин.
– И така, как мина всичко?
Неловка поза. Неловки въпроси. Всичко е неловко. Мразя да се чувствам така. Трябва скоро да си имаме наш дом или поне хотелска стая.
Погледът на Камрин омеква и тя се запътва към мен.
– Добре мина – отвръща тя и ме целува леко по бузата. – Получих това, от което имах нужда. Ти какво прави днес? Обзалагам се, че си изглеждал много секси, докато си се разкарвал насам-натам цял ден в тази модерна кола – казва тя и леко се усмихва.
Усещам как малко се изчервявам.
Майка ѝ леко ми се усмихва зад нея и се отправя към кухнята. Това е същата онази “кротка усмивка”, за която Камрин говореше тази сутрин, онази, която крещи: Тя е толкова крехка и толкова ми е мъчно и за двамата. Започвам да разбирам защо Камрин мрази тази усмивка толкова много.
– Ами, не съм правил кой знае какво, но все пак изтърпях петнайсетминутен разговор на четири очи с Шензи[2] в “Старбъкс”.
– Шензи?
Клатя глава, усмихвам се и казвам: