– Както и да е, искам да кажа с Натали. Искаше да се срещне с мен, за да говорим за теб. Наистина много се тревожи.
Ядосана, Камрин се запътва към коридора, който води в стаята ѝ. Аз я следвам.
– Мога да си представя какво ти е казала – вика тя, когато завива зад ъгъла и тръгва към стаята си. Оставя чантичката си и една пазарска торба върху леглото. – И ме е яд, че ти се е обадила скришом от мен.
– Може би не трябваше да се срещам с нея – отговарям аз, застанал при вратата. – Обаче тя настояваше и да ти кажа честно, исках да чуя какво има да каже.
Тя се обръща към мен.
– И какво научи?
Лекото недоволство в тона ѝ малко ме жегна.
Само, че са ти се случили много неща и…
Камрин вдига ръка и клати заканително глава към мен.
– Андрю, сериозно ти говоря. Ще ме изслушаш ли? – идва право при мен и ме хваща за ръцете. – Точно сега единственото нещо, което допълнително ме измъчва, е, че всички непрекъснато се тревожат за мен. Замисли се върху това. Та нали гази сутрин вече водихме такъв разговор. Погледни ме.
Гледам я. Не че не съм я гледал преди това.
– Имам ли вид на потисната? Не, нямаш. Колко пъти си ме виждал да се усмихвам през изминалата седмица? Всъщност много пъти. Чул ли си ме поне веднъж да казвам нещо, което да ти подсказва, че се измъчвам повече, отколкото го показвам? Не, предполагам, че не.
Тя накланя леко красивата си руса глава на една страна, протяга ръка и докосва лицето ми с меките си пръсти.
– Искам да ми обещаеш нещо.
При нормални обстоятелства щях да кажа “каквото кажеш” без колебание, но този път се колебая.
Накланя глава на другата страна и отдръпва ръката си от лицето ми.
Накрая с нежелание казвам:
– Зависи за какво става дума.
Тя не се възмущава, но виждам разочарованието в очите ѝ.
– Обещай ми, че ще се върнем отново към нормалния си живот. Това е всичко, за което те моля, Андрю. Липсва ми начинът, по който живеехме преди, липсват ми нашите щури моменти заедно, щурият ни секс, твоите влудяващи ме трапчинки и щурашкото ти, жизнерадостно отношение към живота.
– Липсва ли ти пътуването? – питам аз и лицето ѝ изведнъж помръква, сякаш съм казал нещо ужасно лошо.
Извръща очи от мен и сякаш потъва дълбоко в някакъв мрачен спомен.
– Камрин… липсва ли ти пътуването? – нуждая се от отговор на този въпрос повече, отколкото преди секунди заради неочакваната ѝ реакция на него.
С лед дълго мълчание тя отново ме гледа и аз се чувствам изгубен в очите ѝ, само че по някакъв смущаващ начин.
Тя не отговаря. Като че ли… не може.
Не знам какво става в главата ѝ, но искам да разбера и накрая казвам:
– И сега можем да го направим – слагам ръце върху раменете ѝ. – Може пък точно това да ти е… искам да кажа, да ни е нужно – след като съм изрекъл идеята на глас, с всяка измината секунда се въодушевявам още повече. Камрин и аз. Отново на път. да живеем свободно и за момента, както го планирахме. Давам си сметка, че съм се ухилил до уши и лицето ми е озарено от вълнение. Мама му стара! Ами да, точно това трябва да направим. Защо не съм се сетил по-рано?
– Не – казва рязко тя и отговорът ѝ изведнъж ме изважда от блаженото, приказно състояние.
– Не? – не мога да повярвам, нито да я разбера.
– Не.
– Но… защо? – питам аз, когато тя се отдръпва от мен. – Вече няма причина да чакаме.
В същата секунда разбирам причината за отговора ѝ. Обаче няма да я кажа, защото тя го прави вместо мен.
– Андрю – обяснява Камрин и виждам съжалението, изписано на лицето ѝ, – ако го направим, винаги ще си мисля, че е било нещо, което сме отлагали заради бебето. Няма да е редно да го направим сега. За известно време. За дълго време.
– Добре – казвам и пристъпвам към нея.
Кимам и топло се усмихвам с надеждата да я накарам да разбере, че независимо какво иска да прави или да не прави, аз винаги ще стоя зад нея.
– И така, на какво ниво на биполярно разстройство[3] се намирам според Натали днес? – пита през смях Камрин, отива при пазарската торба, която донесе, и бърка вътре.
Аз също се засмивам и лягам на леглото ѝ, а краката ми висят от едната страна, свити в коленете.
– На жълто – отговарям, – най-ниското възможно. Но самата тя май е на червено ниво – повдигам глава, за да я погледна. – Обаче съм сигурен, че на теб това ти е известно.
Тя ми се усмихва, вади пакет дамски пликчета от торбата и започва да маха етикетите от тях.
– Сигурна съм, че ти е надула главата да ти разправя как съм имала период на депресия и какви лайняни неща са ми се случили – сочи ме с пръст и ми намига. – Но това просто си беше един период. Преодоляла съм го. А и кой не е имал смърт в семейството, разводи и лоши периоди? Смешно е, че…