Той трепва.
– Мисля да го сторя след теб.
Засмивам се на момчешката му стеснителност и изражението ми става по-меко.
– Този уикенд ще потърся жилище. Обещавам.
Той се изправя.
– Ако искаш да търсим заедно, само ми кажи.
– Предложих Натали, в случай че искаш да правиш нещо, докато ме няма. Без майтап, можеш да се консултираш с нея за пердетата и цветовете.
Аз избухвам в смях.
– Няма да избирам никакви пердета. Завеси може би, но пердетата са за вътрешните дизайнери и богатите лелки.
Той клати заканително глава към мен, а аз излизам от стаята и се отправям по коридора към банята.
Чувствам се като др Джекил и мистър Хайд. Непрекъснато. Когато съм пред Андрю, изражението ми е щастливо.
но не че се преструвам. Наистина съм щастлива. Така мисля. Обаче в секундата, в която отново съм сама, сякаш съм друга. Превръщам се в някаква невидима, която винаги стои зад мен и щрака с един шибан ключ в мозъка ми. Изключва. Включва. Изключва. Включва. Из.., не, включва.
Седя на дъното на ваната с прибрани към гърдите колене и се оставям безкрайно дълго топлата вода да ме облива. Мисля за неизбежния апартамент, който трябва да намеря, как си прекарах добре снощи в “Подземието”, за купчината пране, което трябва да изпера, и за това как тази емблема започва да избледнява от калъпа сапун. Когато водата започва да става хладка, промяната на температурата ме изважда от този странен унес и забелязвам колко дълго съм тук. Дори не си избръсвам краката, а Затварям крана и излизам от ваната, като нарочно избягвам да стъпвам върху изтривалката, защото мразя усещането под краката си. Хвърлям една чиста хавлиена кърпа върху нея и после просто стоя там и се гледам в огледалото. Разсеяно започвам да броя петънцата от пастата за зъби върху стъклото. Спирам на четиринадесет.
Отварям аптечката и ровя из шишенцата и тубите, за да открия аврил. Благодарна съм, че моят така наречен махмурлук се нуждае само от две хапчета против главоболие. Когато ги намирам, посягам да взема шишенцето, което е зад няколко други жълтокафяви шишета с лекарства срещу рецепта, и спирам за момент. Вземам едно от тях и прочитам етикета. Перкосет 7.5 – вземайте по една таблетка на всеки шест часа при болки – Нанси Лилард. Нямам представа защо майка ми притежава шише с болкоуспокояващи, които очевидно не е вземала, но по едно време тя имаше проблеми с гърба, така че може би най-накрая е ходила на доктор за това. Или пък може би тя като регистрирана медицинска сестра е извършила престъпление, като се е възползвала от по-лесния, отколкото за обикновените граждани, достъп до лекарства, за които се иска рецепта.
Неее. Едва ли, като се има предвид, че шишето е купено преди месец и все още е пълно. Тя си е все същата, каквато я познавам цял живот – не обича да взема нищо против болка освен безобидните лекарства, които се продават без рецепта.
Каня се да върна шишето обратно, когато се разколебавам миг преди да го оставя на мястото му върху малката полица. Предполагам, че няма да ми навреди. Имам главоболие, а това е против болки, нали? Точно така. Отдръпвам ръката си и се обръщам, за да отворя специалната капачка срещу деца, и изсипвам едно хапче в шепата си. Глътвам го с малко вода от чешмата, избърсвам се и увивам хавлиената кърпа около главата си. Загръщам се отново с хавлията, завързвам здраво колана ѝ и се отправям обратно към стаята, за да се облека. Чувам Андрю да говори в кухнята, но небрежният му тон ми подсказва, че не разговаря с майка ми. Вероятно говори по телефона. Когато го чувам да споменава името на брат си Ашър, съм доволна, че съм била права, и започвам да се обличам.
Щях да разкъсам Натали, ако беше отново тя. Ще трябва да престане с това нейно безпокойство и да заговорничи зад гърба ми с Андрю.
След като си сресвам мократа коса, се отправям към кухнята при него.
– Знам, брат, обаче не мисля, че точно сега идеята е добра – чувам да казва Андрю и спирам за малко, за да не му преча. – Да, да. Не, тя е добре. Определено не е така объркана, както през първата седмица.
Поглеждам иззад ъгъла и го виждам да стои при бара с мобифон, притиснат до ухото, а другата му ръка е върху плота. Кима от време на време и слуша този, който е в другия край на линията, а той според мен е Ейдън. Отново разбирам, че съм права, когато той казва:
– Кажи на Мишел, че ѝ благодаря за предложението. Може би ще дойдем след един-два месеца, след като Камрин има време да… Не, може би през пролетта. За мен в Чикаго е прекалено студено през зимата. – Андрю се смее и казва: – А, не, брат ми, защо мислиш, че предпочитам Тексас?