Пак се смее. Накрая завивам зад ъгъла и той ме вижда.
– Би ми харесало да отидем – казвам.
Андрю ме поглежда за момент, а после прекъсва Ейдън.
– Изчакай за момент – покрива микрофона с дланта си. – Искаш да отидем в Чикаго? – изглежда леко изненадан.
– Ами, да – казвам аз и се усмихвам. – Мисля, че ще е забавно.
Отначало изглежда, че той премисля нещо. Може би не ми вярва или може би просто обмисля идеята и вижда само вятър и сняг. Но изведнъж лицето му се оживява и започва бавно да кима. – Окей – казва колебливо и отново долепва телефона до ухото си. – Ейдън, нека ти се обадя след малко, става ли? Да. Добре. Ще ти се обадя. Доскоро.
Прекарва пръст по телефона и прекъсва разговора. После отново ме поглежда.
– Сигурна ли си? Мислех, че известно време искаш да останеш тук.
Влизам в кухнята и вадя бутилка портокалов сок от хладилника.
– Да, сигурна съм – казвам аз и отпивам. – Изглежда, че идеята е на Мишел. – Той кима веднъж.
– Да, Ейдън каза, че се тревожела за теб. Предложила да ни приюти за няколко дни, ако искаме да ѝ гостуваме.
Отпивам нова глътка и оставям бутилката на бара.
– Безпокояла се за мен? Е, много мило от нейна страна, но се надявам да не отидем там и да се озова в същата ситуация, в каквато съм с Натали тук.
Андрю клати глава.
– Не, Мишел не е такава – и за да подчертае това, добавя: – Мишел изобщо не е като Натали.
– Нямах това предвид, Андрю.
– Знам, знам – казва той, – но тя наистина е свястна.
Тъй като сама познавам достагъчно добре Мишел, знам, че е така.
Точно тогава онова хапче съвсем неочаквано ме блъсва в главата и изведнъж изпитвам чувството, че я няма на раменете ми. Цялото ми тяло изтръпва от пръстите на краката до темето и ми е нужна секунда, за да фокусирам погледа си. Ръката ми инстинктивно се подпира на ръба на бара, за да се задържа на крака.
– Опа!
Преглъщам и премигвам енергично няколко пъти с очи. Андрю ме поглежда изпитателно.
– Добре ли си?
Усмихвам се толкова широко, че чувствам как въздухът в стаята ме блъсва в зъбите.
– Ами да, съвсем добре съм.
Той накланя глава на една страна.
– Не съм те виждал да се хилиш така, откакто сложих този пръстен на пръста ти.
Андрю също леко се усмихва, но продължава да ме гледа изпитателно.
Вдигам нагоре пръста си и се възхищавам на пръстена, който струва под сто долара и вероятно повечето бъдещи младоженки из страната изобщо не биха го приели за годежен пръстен. Видях го един ден в малък магазин в Тексас и само споменах колко е хубав.
– Харесвам този – казах, като го държах изложен на слънчевата светлина точно под подходящия ъгъл. – Семпъл е и в него има нещо особено.
Подадох го на жената зад щанда и тя го сложи обратно в стъклената кутия между нас.
– Какво, не си ли от онези момичета, за които диамантите са най-добрият им приятел? – пита Андрю. – Не искаш ли такъв грамаден годежен пръстен, че за да го носиш, ще ти трябва ръчна количка?
– В никакъв случай – казвам през смях аз . – Такъв пръстен не означава нищо освен етикета, на който е изписана цената му – излизаме от магазина и продължаваме да вървим по тротоара. – Ти сам го каза веднъж, помниш ли?
– Какво съм казал?
Усмихвам се и пъхам ръката си в неговата, когато стигаме до уличния ъгъл и завиваме наляво към кафенето.
– Семпла и секси – подпирам глава на рамото му. – Онзи ден в къщата на баща ти, когато ми разправяше защо не трябва да прекарвам по цял час, за да си слагам грим и да си реша косата.
Вдигам глава и го виждам, че се усмихва, спомняйки си онзи ден, а после ме придърпва по-близко до себе си.
– Е, да, казах го. Семпла и секси. Така е.
– А е и красив – казвам.
На другия ден Андрю се върна у дома със същия този пръстен и ми го подаде. После в типичния си стил застана на едно коляно като мъжете от старата школа, макар и малко по-драматично, отколкото трябва:
– Камрин Мерибет Бенет, най-красивата жена на планетата Земя и майка на бебето ми, ще ми окажеш ли честта да станеш моя жена?
Аз се усмихнах, погледнах го с подозрение и отвърнах:
– Само на планетата Земя ли?
Той премигна и каза:
– Ами още не съм виждал майки от други планети.
И двамата избухнахме в смях. Обаче после той стана много сериозен и настроението му се промени до такава степен, че промени и моето.
– Ще се омъжиш ли за мен? – попита той.
Сълзите започнаха да се стичат по лицето ми и с дългата, страстна целувка, с която му отговорих и която накара и двама ни да паднем върху килима, го повторих милион пъти Разбира се, той пак ме помоли да се омъжа за него в деня, в който му казах, че съм бременна, но тогава го направи както трябва и аз никога няма да го забравя, докато съм жива.