– Не би трябвало да говоря за такива неща. Не и след това, което се случи на теб и Андрю. Наистина съжалявам.
– Не, Мишел – казвам аз с надеждата да я успокоя, – тук съм, за да те изслушам.
По някаква странна причина това, че Мишел заговори за “случилото се” на мен и Андрю, не ме притесни така, както става винаги, когато го правят другите. Може би защото знам, че тя не се опитва да ме накара да говорим за него или се страхува да се държи нормално с мен. В момента разговорът е за Мишел и аз искам да съм тук заради нея.
Тя се колебае, поглежда още веднъж към гостната и въздъхва.
– Той иска деца – казва тя и аз усещам как сърцето ми се свива, но не го показвам. – Аз също искам, само че не точно сега.
– О, разбирам – казвам аз, кимам и се замислям за секунда. – Е, би могло да е и по-лошо. Поне не е някаква любовна история или че внезапно е започнал да прави метамфетамини в мазето.
Мишел леко се засмива и оставя кърпата обратно върху дръжката на шкафа.
– Права си – казва тя, а кафявите ѝ очи се оживяват. – Никога не съм гледала на нещата от този ъгъл. Просто искам той да ми даде поне още три години. Като педиатър около мен но цял ден има деца. Обичам ги. Трябва да ги обичаш, ако искаш да работиш тази работа, но имам по-други представи, когато стане дума за отговорността да отгледаш едно дете. Представите на Ейдън се изчерпват с това да ги води на бейзболни мачове и по екскурзии, сещаш се какво имам предвид, нали?
– Да – казвам аз и се засмивам.
За момент ми минава мисълта дали, като ми казва, че отглеждането на едно дете е трудна работа, Мишел не се опитва по свой начин да облекчи моята болка. Може и така да е, но същевременно ми се струва, че е по-вероятно да не съм права. Като ми споделя какво става между нея и Ейдън и какъв е проблемът, трудно би било да не каже нещо такова.
– Как върви рехабилитацията на Андрю?
Настроението в стаята моментално се променя, като че ли и двете започваме да дишаме малко по-леко, след като приключваме с рискованата тема.
– Известно време чувстваше слабост в мускулите, но сега се справя чудесно. Всъщност вече изобщо не ходи на рехабилитация.
Мишел кима и също придърпва един стол.
– Това е добре – казва тя и настъпва неловко мълчание.
Андрю и Ейдън го нарушават с влизането си в кухнята при нас. Ейдън се отправя директно към хладилника, а Андрю намества тежкия си задник направо в скута ми.
– Андрю! – охкам аз и едновременно се смея, като се опитвам да го изблъскам. – Трябва да свалиш някое и друго кило! По дяволите, направо ще ме смачкаш!
Той се извръща все още в скута ми, поглежда ме, хваща лицето ми с ръце и ме целува между очите.
– Стани от мен! – викам аз и най-накрая той става. – Имаш кльощав задник. – Разтърквам с ръце бедрата си, за да раздвижа мускулите. Разбира се, задникът му изобщо не е кльощав, но лъжата си струва, след като виждам изражението му.
– Като на малките момченца – казва Мишел вече от умивалника.
Не съм забелязала, че е станала.
Ейдън затваря хладилника с нова бутилка бира в ръка и сяда в стола, от който Мишел току-що е станала. Андрю ме вдига, все едно че съм безтегловна, и ми открадва стола, а после ме слага в скута си.
– Така е много по-добре – казвам аз.
Прегръща ме през кръста и казва:
– И така, двамата с Ейдън си поговорихме.
Ох, ох, не съм сигурна, че този тон ми харесва.
– Да? – питам аз и гледам повече към Ейдън, тъй като всъщност не виждам Андрю зад мен.
– Това ще да е интересно – казва весело Мишел откъм умивалника и се обръща към нас, подпряла се на ръба на плота.
Ейдън оставя бирата си на масата и казва:
– Бихте ли искали да пеете в моя бар утре вечер? Това е най-оживената вечер от седмицата. Нещата, които пеете двамата, ще се харесат на посетителите.
Единственият път, когато съм се чувствала толкова нервна в който и да било бар или клуб, беше първият път, когато бях с Андрю в “Олд Пойнт” в Ню Орлиънс. Мисля, че ще се почувствам също толкова нервна да пея пред семейството му. Пред хора, които не познавам и вероятно никога няма да видя отново. Не е чак толкова разстройващо, но трябва да кажа, че от самата мисъл стомахът ми се сви на топка.
– Ами, не знам…
Андрю ме притиска леко отзад.
– О, хайде – казва той, като се опитва да ме окуражи, без да е много настоятелен.
Бъди настоятелен, Андрю! Престани да си толкова предпазлив! Бъди такъв, какъвто беше, когато ми каза да се кача на покрива на колата ти в дъжда или когато ме накара да помагам за смяната на онази тъпа гума!