– Хайде – казва Ейдън и бързо отмята глава назад. – Андрю казва, че си добра певица.
Изчервявам се и едновременно премигвам.
– Е, Андрю е пристрастен, затова мнението му не трябва да се приема за абсолютна истина.
– Мисля, че идеята е чудесна – обажда се Мишел и също сяда в скута на Ейдън. Той закачливо я плясва по бедрата с две ръце и това ми напомня как Андрю го е правил много пъти е мен по същия начин. Ейдън не прилича външно толкова на Андрю, както Ашър, но по всичко друго общо, което имат двамата, определено може да се каже, че са братя.
Замислям се за момент върху това, извръщам се да погледна Андрю зад мен и обвивам врата му с ръце. Той се е ухилил до уши. Как бих могла да кажа не?
– Добре – съгласявам се. – Ще го направя. Но аз ще подбирам музиката.
Ейдън кима в знак на съгласие.
– Каквото ти искаш – казва Андрю.
– Колко дълго ще пеем? – питам аз.
– Колкото вие решите – казва Ейдън. – Ако искате, може да изпеете дори само една песен. От вас зависи.
С Андрю си лягаме късно, след като с Ейдън и Мишел изиграхме няколко оспорвани игри на “Пики”. И въпреки че бяхме в свободната стая, която беше в коридора точно срещу тяхната, тук не се чувствахме така неловко като у майка ми. Само дето от тяхната стая не се чуваше никакъв шум, както съм сигурна, че се е чувал от нашата през следващия половин час. Опитвах се колкото мога да сдържам стенанията си, но това никак не е лесно, когато Андрю нрави с мен каквото си поиска.
Мисля, че лежа вече три часа будна, след като Андрю заспа. Чувам шума отвън на улицата и лекото му дишане до мен. От време на време светлините на някоя кола се отразяват в стената отсреща и след секунди изчезват.
Не мога да заспя. Имам проблем със заспиването и продължителността на съня от… ами от две седмици. Опитвам се да не се обръщам твърде често, за да не събудя Андрю. Той лежи така спокойно до мен.
Най-накрая изпълзявам тихо от леглото и ровя в чантичката за едно от онези хапчета. Помагат ми да заспя. А и ми харесва как се чувствам след това. Карат ме да чувствам нещо друго вместо болка. Обаче внимавам. Не съм човек, който лесно се пристрастява, и никога през живота си не съм вземала наркотици. Въпреки че наистина съм опитвала няколко пъти да пуша трева в последната година в гимназията, ала всички го правеха.
Все пак признавам, че мисля много за това какво ще правя, когато хапчетата свършат…
Държа едно в ръката и го поглеждам за момент. Може би тази нощ трябва да взема две, за да заспя по-дълбоко. Искам да съм бодра и готова за представянето ни утре вечер в бара на Ейдън. Да, това е добра причина да взема едно повече.
Глътвам хапчетата с вода от бутилката, която съм оставила до леглото, и лягам до Андрю, като гледам в тавана и чакам да подействат. Усетил, че се движа, Андрю инстинктивно се обръща и слага ръка на кръста ми. Аз се свивам на кълбо до него, като внимателно прекарвам ръка по очертанията на Евридика от едната му страна. Правя така, докато накрая започвам да чувствам главата си лека като перце, а очите си пълни със стотици малки пеперудки, които гъделичкат клепачите ми отвътре и около слепоочията.
И аз…
Камрин проспа обяда. Когато най-накрая я накарах да се събуди, тя имаше мигрена и беше в ужасно настроение. Хубава е, но е заядлива. Снощи не изпи повече от две бири, но, като я гледам как лежи в леглото с лице, заровено под възглавницата, човек би си помислил, че е изпила пет чаши долнокачествен твърд алкохол.
– Донесох ти адвил – казвам и сядам до нея. – Може би имаш тумор в мозъка.
Тя ме блъсва с коляно в бедрото.
– Не е смешно, Андрю – казва с измъчен глас Камрин.
Аз пък си помислих, че е.
– Е, вземи тези хапчета – казвам и отдръпвам възглавницата от главата ѝ. Тя протестира за миг, но отстъпва.
Повдига се достатъчно на лакти, за да ги преглътне с вода, и пак рухва върху чаршафа, стиска плътно очи и разтрива слепоочията си с върха на пръстите. Давам ѝ обратно възглавницата и тя се скрива под нея.
– Знаеш ли, обикновено колкото повече пият хората, толкова повече свикват с пиенето, е не обратното.
– Изпила съм само две бири – казва тя с приглушен под възглавницата глас. – Това е просто главоболие и вероятно няма нищо общо с бирите.
Навеждам се и я целувам по корема. Спомням си, че последния път, когато го бях направил, тя беше бременна. Това ме натъжава за миг, но както правя, откакто това се случи, се старая да държа тъгата дълбоко в себе си и да не ми личи.