– Мога да остана при теб, ако искаш – предлагам.
Не, ще се оправя – казва тя и измъква ръката си изпод възглавницата. Поставя я слепешката върху чатала ми, но като разбира какво е, бързо я премества върху коляното ми. Бих я занасял за това, ала този път пропускам.
– Добре, ще бъда с Ейдън за около два часа – казвам аз и ставам от леглото. – Надявам се да си по-добре до довечера. Наистина искам да пеем.
– Аз също – казва тя и протяга ръка към мен.
Хващам я, навеждам се и целувам пръстите ѝ, преди да изляза да се поразкарам с брат ми, докато той свърши някаква делова работа. До началото на вечерта Камрин вече се е облякла и главоболието ѝ като че ли е преминало, така че четиримата се отправяме към хубавото заведение на Ейдън за бира, фъстъци и музика на живо.
Според самия него бизнесът в бара на Ейдън процъфтява и когато влизаме вътре през входната врата, още преди да е станало седем вечерта, виждам, че той не преувеличава. Никога преди не съм го виждал толкова препълнен, а съм прекарал доста петъчни и съботни вечери тук през последните шест години, откакто той е собственик. От многобройните високоговорители на тавана струи музика, някакъв кънтри рок, много подобен на този, който Камрин и аз неусетно превърнахме в наш музикален стил. Преди две години, ако някой ме беше попитал каква музика бих изпълнявал, ако имам някога своя банда, никога не бих и помислил за кънтри рок. От дълго време пеех и свирех в барове и в клубове класическия рок на “Стоунс” и “Цепелин”. Но откакто срещнах Камрин, това някак си се промени. До голяма степен възприехме стила на “The Civil Wars”, защото той съвсем естествено ни подхождаше като дуо, обаче когато излизаме да пеем, все още изпълняваме и няколко от големите парчета на рока.
Едно от любимите ни – “Хотел Калифорния” на Ийгълс всъщност беше първата песен, която сме пели заедно. Известно време я пяхме в колата просто за забавление, докато пътувахме, но се привързахме към нея. Пели сме и “Laugh, 1 Nearly Died” (“Смях, смях, за малко не умрях”), която Камрин настоя да научим.
Тази вечер нямаше да е по-различно.
Имах предчувствието, че тя ще се спре на “Tip of My Tongue” и “Birds of a Feather”, защото тези две песни ѝ доставяха най-голямо удоволствие. Обичам да я гледам как пее до мен на сцената, защото става много жизнерадостна, игрива и ужасно секси. В същността си тя е всички тези неща, но когато пее, като че ли разкрива една по-дръзка и флиртаджийска страна от себе си. И не само пее – тя прави шоу. Мисля, че тогава е онази малка актриса, която е погребала някъде дълбоко в себе си. Каза ми, че е участвала в представления в училище и аз определено мога да кажа, че я бива за това.
Когато пее до мен, тя изглежда и щастлива и точно затова тази вечер е много важна. Това е първият път, когато ще пеем заедно, откакто загуби бебето, и се надявам да ѝ се отрази добре.
Пробиваме си път през тълпата от хора и се отправяме към сцената, където започваме да се подготвяме. Всъщност няма много за подготвяне само с една китара – за съжаление не една от моите – и два микрофона, но няма да започнем, преди да изминат още петнадесет минути.
– Толкова съм нервна – казва Камрин в ухото ми.
Налага се да говори високо заради музиката.
Издавам нещо подобно на пуфтене.
– О, моля те. Откога започна пак да ставаш нервна. Правили сме това десетки пъти.
– Знам, но този път пея пред Ейдън и Мишел.
– Той изобщо не може да пее, така че мнението му едва ли има значение.
Тя се усмихва.
– Е, не съм чак толкова нервна, че да не искам изобщо да пея. Всъщност предполагам, че ще е вълнуващо.
– Така те искам – казвам аз, навеждам се и я целувам по устните.
– Тези две момичета – вика ми Камрин, без да поглежда в тяхната посока – на предната маса от лявата ти страна мислено правят секс с теб в момента. Готова съм да се закълна.
Леко се засмивам и клатя глава.
– А онзи мъж, който стои до жената в червената блуза – казвам и кимвам леко в неговата посока, – е качил бедрата ти върху главата си, откакто ти излезе на тази сцена.
– Значи тази вечер ще са те, така ли? – пита тя.
Кимам и казвам:
– Аха.
– Гледай да се представиш добре пред тях, бейби – вика Камрин и се хили дяволито насреща ми.
– О, така и ще направя – казвам и ѝ отвръщам със същото изражение.
Започнахме да се занасяме по този начин на втората ни вечер в “Левис”. Всеки си избираше по някого – мъж или момиче от публиката, чието изражение като че ли казваше “здравата бих те изчукал”, и по време на едно от изпълненията ни ги караме да се почувстват “по-специални”. Винаги започваме да обръщаме малко повече внимание на обектите си, преди да стигнем до кулминацията. Само поглед, трисекундна среща на нейните или неговите очи, става дума за обекта на Камрин, колкото да им дадем да разберат, че са привлекли малко повече вниманието ни от останалите в заведението. Камрин вече приложи своя номер. Сега глупавата усмивка не слиза от лицето на мъжа. Тя ме поглежда и ми намига. Надявам презрамката на китарата върху рамото си и бавно поглеждам към двете момичета. Трябва да кажа, че доста си ги бива. Насочвам погледа си първо към брюнетката и го задържам няколко секунди, а после поглеждам приятелката ѝ със същата продължителност. В мига, в който отклонявам погледа си, забелязвам, че те се кикотят и разговарят оживено, като се прикриват с ръце. Аз само се усмихвам и движа пръсти по струните на китарата, за да проверя дали е настроена добре. Камрин почуква микрофона си с палец, а после се отдръпва встрани, за да придърпа двете високи табуретки, на които ще останем седнали може би само за една песен. Тя, подскачайки, сяда на своята и кръстосва крака. Дори само тези секси, високи цял километър токчета са достатъчни да изглежда така, като че ли знае как да си върти работата. Украсени са с малки сребърни копчета. Мама му стара, някои от нещата, които носи, ме подлудяват. Конферансието, един младеж, излиза на сцената и ни представя. Много от гласовете, които се носят из помещението, стихват, останалите ги последват, когато започвам да свиря на китарата. А когато Камрин запява първата песен, гласът ѝ е толкова страстен, че бързо привлича вниманието на всички.