– Не, Андрю, моя е! – вика тя и сълзите отново изпълват очите ѝ. – Не можах да спра да мисля как това, че съм бременна, ще обърка всичко! Яд ме беше, че след четири месеца продължавахме да живеем в Галвестън! Питах се как бихме могли да направим нещата, които искахме да сторим, с едно бебе! Така че вината е моя, че я загубихме, у аз се мразя ужасно за това!
Тя закрива лицето си с ръце.
Втурвам се към нея и отново я прегръщам.
– Господи, Камрин, вината не беше твоя!
Мисля, че никога преди не съм казвал с такова чувство нещо на някого. Гърдите ми треперят опрени в нейните.
– Погледни ме! – казвам аз и отново я притискам до себе си. – Тези неща са абсолютно нормални. А ако ти си виновна, също толкова съм виновен и аз. От време на време и на мен са ми минавали през ума такива неща, но също като теб не бих се отказал от нея доброволно, ако имах тази възможност.
Не е нужно и тя да го потвърди гласно, защото знам, че също не би го направила. И въпреки това тя го потвърждава.
– Изобщо не съм съжалявала, че бях забременяла с нея – казва тя. – И… искам тя да се върне.
– Знам. Знам – силно я прегръщам, отвеждам я до леглото и я карам да седне. Клякам между краката ѝ, опирам лакти върху бедрата ѝ и държа ръцете ѝ в моите. Вглеждам се в очите ѝ казвам още веднъж: – Вината не е твоя.
Тя изтрива няколко сълзи от лицето си и оставаме да стоим безкрайно дълго така. Мисля, че ми вярва… или е така, или просто избягва да говори. После поглежда към стената зад мен и тихо казва:
– Това прави ли ме наркоманка?
Искам да се засмея, но се сдържам. Само клатя глава и се усмихвам, като притискам леко с пръсти ръцете ѝ.
– Било е момент на слабост. Дори и най-силният човек има такива моменти, Камрин. С шише болкоуспокояващи в продължение на четири дни не се става наркоман. Наречи го лоша преценка, но не и пристрастяване.
Тя ме поглежда отново и казва:
– Мишел и Ейдън ще си го помислят.
Клатя глава.
– Не, няма. Както няма да си го помисли и никой друг – изправям се и сядам до нея. – А и на никого не му влиза в работата. Това само ти и аз трябва да знаем и да се справим с него.
– Никога преди не съм правила нещо подобно – казва тя и гледа пред себе си. – Не мога да повярвам…
– Ти не беше на себе си – викам аз. – Не си, откакто умря Лайли.
В стаята отново настъпва странна тишина. Поглеждам я, но не казвам нищо. Изглежда дълбоко замислена.
После казва:
– Андрю, може би не трябва да сме заедно – думите ѝ ме удрят така неочаквано и толкова силно, че направо оставам без дъх.
Толкова съм изумен, че имам чувството, че думите ѝ ми отнеха абсолютно всичко. Сърцето ми бясно препуска.
Най-накрая, след като тя не продължава, успявам да кажа:
– Защо казваш това? – и очаквам със страх отговора ѝ.
Тя продължава да гледа пред себе си, а сълзите ѝ бавно се стичат по бузите. После ме поглежда и аз виждам в очите ѝ същата болка, която знам, че тя вижда в моите.
– Защото всеки, когото обичам, или ме напуска, или умира.
Усещам облекчение, но то е притъпено от мъката в очите ѝ.
Точно в този момент си давам сметка, че Камрин за първи път говори за това пред мен или пред когото и да било друг. Замислям се за нещата, които ми каза Натали, и за разговора, който Камрин и аз водихме по време на пътуването, както и за това, че тъкмо сега тя признава за дълбочината на мъката си не само пред някой друг, но, което е по-важно, пред самата себе си.
– Чувствам се такава егоистка, като го казвам – продължава тя, а аз я оставям да говори и не я прекъсвам. – Баща ми ни напусна. Майка ми се промени. Баба ми, която беше единственият човек, който приличаше на мен и винаги беше насреща, когато имах нужда от нея, почина. Иън умря. Коул отиде в затвора. Натали ми заби нож в гърба. Лайли… – накрая ме поглежда и мъката ѝ става още по-очевидна. – И ти.
– Аз ли? – приклякам отново пред нея. – Ама аз съм тук, Камрин. И винаги ще бъда – вземам ръцете ѝ в моите. – Не ме интересува какво правиш и какво става между нас. Никога няма да те изоставя. Винаги ще бъда с теб – дръпвам силно ръцете ѝ. – Помниш ли, когато ти казах, че ти си моят свят? Ти ме помоли да ти напомня, ако някога забравиш. Е, сега ти го напомням.
Тялото ѝ се разтърсва от ридания.
– Но ти можеше да умреш – казва тя и сълзите задавят гласа ѝ. – Всеки божи ден, в който бях в болницата, си мислех, че ще бъде последният ти. А когато това не стана и ти оцеля, продължавам да чета писмото ти седмици и месеци по-късно, защото част от мен чувства необходимостта да свикне с възможността теб да те няма. Някой ден. Защото просто знаех, че ще си отидеш по един или по друг начин. Също като всеки друг.