– Но не си отидох – казвам нетърпеливо и дори леко се усмихвам. Сядам на пода и я придърпвам при себе си. – Не умрях. Не умрях, защото знаех, че през цялото време ти беше там с мен. Защото знаех, че ние бяхме предопределени да бъдем заедно и че щом като ти щеше да живееш, аз също щях да остана жив.
– Ами ако все пак умреш? – пита тя.
Не очаквах това.
– Ако туморът се върне?
– Няма да се върне – казвам аз. – А и дори да го стори, пак ще го победя. По дяволите, изкарах осем месеца, без да отида нито веднъж при доктора, и пак оцелях. С теб в живота ми, когато не ме оставяш на мира, за да ходя редовно на прегледи, няма начин скоро да умра.
Тя като че ли не е много убедена, обаче виждам тънък лъч надежда да озарява лицето ѝ, а тъкмо това искам да видя.
– Наистина съжалявам – казва тя, но вместо да ѝ кажа да не го прави, я оставям да почувства още по-осезателно момента без намеса от моя страна. – Обзалагам се, че никога не ти е минавало през ум, че ще се натовариш с такова налудничаво бреме.
Прекарва пръсти под очите си.
В опит да я поразведря разтривам с ръце голите ѝ колене и казвам:
– Бих продължавал да те обичам, дори и ако беше някое от онези момичета, които тичат в банята, за да повръщат след ядене, или ако тайно имаш за секс-кумир някой чукундур.
Тя се засмива леко през сълзи и това ме кара да се усмихна.
Повдигам с пръст брадичката ѝ и отново ставам сериозен, като се взирам в красивите ѝ бледосини очи.
– Камрин – казвам, – Лайли просто не беше готова. Не знам защо, но не можеш да се обвиняваш заради нея или заради когото и да било. И трябва да разбереш, че в тази работа ние сме заедно. В цялата тази работа. Вярваш ли го?
Тя кима.
– Да.
Навеждам се и я целувам по челото, а после по устните. Настъпва тишина, но атмосферата в стаята е различна. По-ведра. Знам, че Камрин няма да се оправи напълно за една нощ, но виждам, че сега се чувства по-малко потисната, след като се разтовари от доста неща, които е държала в главата си. Тя има нужда от някого, който да ѝ помогне да се оправи. Не някой безразличен и някой, който има готови отговори за всичко.
Тя имаше нужда от мен.
Ставам и поемам ръката ѝ.
– Ела тук.
Тя се подчинява. Вземам шишето с хапчетата от масичката край леглото и я водя в банята. Вдигам капака на тоалетната чиния и ѝ подавам шишето. Преди да съм казал и дума, Камрин без колебание изсипва останалите няколко хапчета в тоалетната и пуска водата.
– Още не мога да повярвам, че съм била толкова слаба – взира се във водата, в която хапчетата се въртят, преди да бъдат всмукани в тръбите. Поглежда ме и казва: – Андрю, можех лесно да се пристрастя към тях. Не мога да си представя…
– По не го направи – прекъсвам я аз, преди да се е замислила по-дълбоко върху стореното. – А и ти се полага да проявиш моментна слабост. Достатъчно говорихме за това.
Излизам от банята и ходя напред-назад из стаята. Тя ме следва, застава по средата и ме наблюдава.
– Андрю.
Спирам, обръщам се към нея и казвам:
– Дай ми една седмица.
Изглежда леко объркана.
– Една седмица за какво?
Леко се усмихвам.
– Просто се съгласи. Остани тук с мен една седмица.
С всяка изминала секунда става по-объркана и казва:
– Хм, добре. Ще остана тук с теб една седмица – макар да се вижда по изражението на лицето ѝ, че няма представа за какво се съгласява.
Обаче ми се доверява, а това означава всичко за мен. Ще дам и на двама ни това, от което имаме нужда, независимо дали го иска или не.
Шестнадесет
Ден трети
Нито за миг не съм си и помисляла, че мога да направя това, което сторих. Андрю го нарича момент на слабост и може да е прав, но ще ми е нужно ужасно много време, за да си го простя.
Мишел даде ясно да разбера, че не ме осъжда, и макар това да ме кара да се чувствам по-добре, винаги ми е неловко, когато съм в една стая с нея и Ейдън. Може би причината да се чувствам така е, че проявяват такова разбиране.
Една седмица. Нямам представа какво имаше предвид Андрю, но съм му обещала да не задавам въпроси и да го оставя да направи това, което е запланувал. През последните няколко дни е много потаен и често разговаря в други стаи по телефона, за да не мога да го чуя, Опитах се да подслушвам само веднъж, просто като си стоях тихо на дивана, когато той влезе в кухнята, за да говори с Ашър. Обаче това ме накара да се почувствам гузна и затова пуснах телевизора, за да не мога да чувам.