Може да съм вземала хапчетата само в продължение на седмица, но очевидно това е било достатъчно дълго, за да продължавам да се чувствам странно три дни, след като глътнах последните. Не съм на себе си, не мога да спя дори повече, отколкото преди да започна да ги вземам, но поне леките главоболия започнаха да отминават. Не мога да си представя как бих се чувствала, ако бях пристрастена към тях в продължение на месеци или години. Съжалявам хората, които са…
Ден четвърти
Ейдън влиза с малка купчина писма в ръка, които преглежда, докато минава през гостната.
Вглежда се с недоумение за миг в един бял плик и го вдига нагоре, като първо ме поглежда, а в това време Андрю влиза в стаята.
– Това като че ли е за теб? – пак ме поглежда, но подава плика на Андрю.
Чувствам се много странно от това, затова инстинктивно ставам от шезлонга и отивам при Андрю, за да проверя.
Миг преди Андрю да скрие плика от погледа ми и да си спусне ръката надолу заедно с плика в нея, забелязвам името на Натали, изписано отпред.
Той също разбира, че съм го видяла.
– Не – казва Андрю, – ще ти го дам да го видиш някой друг път – после слага плика в джоба на дънките си.
Имам му пълно доверие, но съм човешко същество и малко се изнервям от цялата ситуация. Защо Натали ще праща писма на Андрю? С доверие или не, първото нещо, което винаги ти идва наум, независимо кой си, е да се запиташ дали между тях наистина има нещо. Обаче това е абсурдно и аз изхвърлям тази мисъл от главата си също толкова бързо, колкото се е появила.
Те заговорничат против мен.
Просто ми се иска да знам какво става.
Ден пети
Днес разговарях по телефона с Натали, с майка ми и после с Марна. Тя се опитва да се държи така, сякаш нищо не се е случило с бебето, и се справя също толкова добре, колкото Мишел в първия ден от пристигането ми в Чикаго. Толкова е любезна и внимателна. Майка ми пък, обратното, като че ли не може да говори за друго освен за мен и за връзката ми с Андрю. Възползва се от всяка възможност, която ѝ се предостави, за да разбере кога ще се оженим и е категорична, че трябва да го направим така, както го правят всички. Опитвам се да ѝ кажа, че не искам да съм облечена в някаква феерична рокля, да се венчаем в църква и да похарчим хиляди долари за цветя, които ще увехнат след седмица, но тя май изобщо не ме чува. Просто иска да се оженим. Може би това ще я накара да се почувства по-спокойна, че той спи в стаята ми. Нямам представа какво става в главата на майка ми, а и се съмнявам, че през повечето време и тя го знае.
Днес Андрю отива на доктор за преглед тук, в Чикаго. И както всеки път, когато отива, стомахът ми се свива, докато не се върне. Благодарна съм, че се върна с добри новини.
Ден шести
Отново разговарям с Натали по телефона, но все още не споменавам нищо за плика. Тя също не се справя много добре. Очевидно се опитва с цената на големи усилия да не издаде някоя от тайните на Андрю, което само изпълва разговорите ни с неловки паузи. Иска ми се да ѝ се изсмея за старанието ѝ да се държи нормално, когато единственото ѝ желание е да ми разкаже всичко и да се успокои.
Ден седми
Тази една седмица беше от най-дългите в живота ми. Излежавам се в леглото, защото започва да става по-студено, обаче съм нервна и просто не мога да си наложа да правя нещо друго. Андрю стана преди час и го видях само веднъж да влиза обратно в стаята, и то само за да си намери обувките. Целуна ме, усмихна ми се така, като че ли да скрие вълнението си, и излезе, без да каже и дума.
Обръщам се на другата страна, присвивам колене под одеялото и гледам в прозореца. Днес слънцето е ярко, а небето е синьо и безоблачно.
Чувам как тримата ходят насам-натам из къщата.
Обувките на Андрю скърцат по паркета пред стаята. Той отваря вратата на спалнята, застава на входа и се взира в мен.
– Стани и се облечи – казва и продължава да държи ръката си върху дръжката на вратата.
Поглеждам го за миг, като си мисля, че може би ще ми обясни защо, но той само посочва обувките ми на пода, сякаш ми казва обуй ги, след това затваря вратата и ме оставя тук.
Правя точно каквото ми е казал. Ставам, навличам любимите си дънки и твърде големия за мен плетен пуловер с дълги ръкави, после чифт чорапи и мокасините. Когато излизам от стаята, в хола Мишел седи с подвити колене на края на дивана, покрила краката си с одеяло, и гледа телевизия. Обръща глава да ме погледне и така топло ми се усмихва, сякаш да покаже, че знае нещо, което аз не знам. И сигурно е така.