– Ще приема баса – съгласява се най-накрая Камрин, заварвайки ме неподготвен.
Усмихва се радостно и ме дръпва за ръката, а после и двамата пoглеждаме сестрата.
– Да отвръща Камрин. – Ако това е възможно сега.
Сестрата придвижва сондата до определено място, после като че ли отново проверява какво е видяла, преди да ни го каже.
– Ами. Още е доста рано, но… на мен ми изглежда като момиче – казва накрая тя. – След като бременността е на около двадесет седмици, по време на следващия ви преглед с ултразвук ще можем да потвърдим пола официално.
Две
Честно казано, мисля, че не съм виждала преди Андрю така усмихнат. Може би в онази нощ, когато за първи път бях заедно с него в Ню Орлиънс и беше толкова горд с мен, но въпреки това не съм сигурна, че нещо може да се сравнява с лицето му в този момент. Сърцето ми се блъска в ребрата от вълнение особено заради реакцията на Андрю. Виждам колко много иска едно малко момиченце и мога да се закълна, че прави всичко по силите си, за да не се просълзи пред сестрата. Или пък пред мен.
За мен не е имало значение дали ще е момче или момиче. Аз съм точно като всяка друга майка там, отвън, която иска го само да е здраво. Макар че едва ли би могло да се каже, че за Андрю полът има предимство пред здравето на бебето. Аз съм по-наясно по въпроса.
Той се навежда и ме целува леко по устните, а искрящите му зелени очи са пълни с доброта.
– Лайли ще е – казвам аз напълно съгласна и го целувам още веднъж, преди да се отдръпне, като прекарвам пръсти през късата му кестенява коса.
– Хубаво име – казва сестрата. – Но си намислете и едно за момче за всеки случай.
Тя отдръпва сондата и чака да разбере дали имаме още въпроси.
Изведнъж Андрю се обръща към нея и казва:
– Е, ако не виждате купчинка боклучета, натрупали се по детето ми, тогава определено е момиче.
Успявам да се сдържа да не се засмея на глас и вдигам нагоре очи, когато поглеждам сестрата. По-смешното е, че Андрю е съвсем сериозен. Накланя настрани глава, когато забелязва, че се подсмихвам.
Прекарваме остатъка от деня в пазаруване. И двамата не можем да устоим на изкушението. И преди сме разглеждали разни бебешки неща, но никога не сме купували много, защото не знаехме дали да са в розово или в синьо, а не искахме стаята да се напълни с жълто. И макар че все още имаше възможност да е момче, според мен Андрю е по-убеден от преди, че е момиче, така че и аз се предавам, оставям се да вярвам в това, въпреки че той не ми позволява да накупя много неща.
– Просто изчакай – настоя той, когато се отправих към следващата дрешка за момиче в сектора за новородени. – Нали знаеш, че майка ми планира официално поднасяне на подаръци за бебето?
– Е, да, ама сега и ние можем да купим някои неща – въпреки всичко сложих дрешката в количката.
Андрю поглежда в нея, после мен и свива замислен устни.
– Мисля, че вече сложи в количката няколко неща.
Беше прав. Вече бях нахвърляла вътре дрешки за около деветдесет долара. Добре де, ако пък се окаже момче, мога да ги сменя по-късно.
Така премина остатъкът от деня ни до момента, в който се отбихме в дома на майка му, за да ѝ съобщим новината.
– О, това е чудесно! – казва Марна и ме прегръща. – Мислех, че сигурно ще е момче!
Пускам ръцете на Марна и сядам край кухненската маса заедно с Андрю, а тя се отправя към хладилника. Вади кана за чай и започва да ни приготвя по чаша.
Поднасянето на подаръците за бебето ще е през февруари – провиква се тя от бара. – Вече всичко съм планирала.
Поглежда ме широко усмихната и оставя каната за чая.
– Благодаря ти – казвам.
Поставя пред всеки от нас по чаша и придърпва един празен стол.
Моят дом наистина ми липсва. Но тук също ми харесва, а Марна ми е като втора майка. Още не се решавам да кажа на Андрю колко ми липсват майка ми и Натали, просто да имам приятелка, с която да разговарям. Може да си влюбена в най-страхотния мъж на света и всъщност аз съм, но това не означава, че ще е лесно да нямаш други приятели. Тук се запознах с едно момиче на моята възраст. Казва се Алана и живее с мъжа си на горния етаж, но все още не съм успяла по никакъв начин да се сближа с нея. Мисля, че ако ще трябва да продължавам да измислям лъжи, за да не отидем някъде заедно, когато ми се обажда, сближаването ни с нея никога няма да се получи.
Всъщност си мисля, че скритата ми тъга, копнежът по дома и всички подобни вълнения са заради бременността. Хормоните ми никак не са в ред. И ми се струва, че това има много общо с безпокойството ми. Сега се тревожа за всичко. Правех го много и преди да срещна Андрю, но откакто съм бременна, тревогите ми се умножиха: Здраво ли ще е бебето? Ще бъда ли добра майка? Дали не си съсипах живота като… Пак го правя. Мамка му. Ужасна съм. Всеки път, когато ми мине тази мисъл, това ме кара да се чувствам виновна. Обичам бебето ни и не бих променила нищо от това, което се случи, дори и ако можех, но не мога да не се питам дали аз… дали не оплескахме нещата с това мое твърде скорошно забременяване.