– Той е навън с Ейдън – казва тя и кима по посока на входната врата.
Изнервям се още повече, отивам бавно към вратата и я отварям.
Излизам на предната веранда и виждам Андрю и Ейдън да стоят на пътя пред къщата заедно с Ашър. И тримата стоят подпрени на шевролета.
За момент си мисля: Е, добре, значи всичко това е било за гостуването на Ашър, така ли? Не че не се радвам да го видя, но, да си кажа право, това не може да оправдае цялата тайнственост, при която Андрю го планираше.
Колата ще да е, казвам си аз, но това заключение е единственото, до което мога да стигна самостоятелно. Имам теория защо той е тук с нея, но на този етап просто ще се опитам, доколкото мога, да не мисля за това.
Слизам бързо по каменните стъпала и прегръщам силно Ашър.
– Изглеждаш страхотно, момиче – казва той.
Има почти същите трапчинки и искрящи зелени очи като Андрю. После ме притиска силно до себе си и леко ме повдига.
– Много се радвам да те видя – викам широко усмихната.
Продължавам да гледам ту него, ту Андрю, който се е ухилил така, че се съмнявам, че ще продължи да пази още дълго в тайна каквото е намислил.
Пак поглеждам шевролета, а после Ашър. После още веднъж.
– И ти си карал колата през целия път от…
Ама това е малко по-объркващо, отколкото първоначално очаквах. Колата беше в Тексас, а доколкото знам, Ашър беше в Уайоминг. Накрая продължавам:
– Какво става?
Ашър поглежда към Андрю и той пристъпва напред.
– Накарах Ашър да докара колата тук – казва той.
– Но защо?
Ашър скръства ръце и се обляга на задната врата на колата.
– Защото е побъркан – казва той и избухва в смях. – И защото няма доверие на никоя транспортна фирма да му я докара тук.
Отново се обръщам към Андрю и чакам обяснението му. Студеният вятър прониква през плетения ми пуловер и скривам ръце в ръкавите.
– Имаш пет минути да си събереш нещата в сака – казва той и сърцето ми започва да бие неравномерно, преди да е свършил изречението. Потупва китката си, на която няма часовник. – Нито секунда повече.
– Андрю…
– Няма да спорим – казва той. – Вземи си нещата.
Поглеждам го, но лицето му не изразява нищо. Не искам да тръгна на пътешествие… Всъщност искам… но не е редно. Просто не е редно.
– Вече ти останаха само четири минути – казва Андрю.
– Ама не можем да тръгнем просто така – възразявам аз. – Няма да е учтиво – посочвам Ашър. – Ашър току-що пристигна. Не искаш ли да погостуваш на…
– Мога да гостувам на големия си брат по всяко време – възразява той. – В момента мисля, че ще е по-добре да направиш това. Което той ти казва, защото можеш да се озовеш на пътя само с чифт гащи за цяла седмица.
Минават още няколко секунди, но аз не се помръдвам. Предполагам, че съм леко шокирана.
Три минути, момиче – казва Андрю и ме гледа със сериозно изражение на лицето. – Не се шегувам. Иди горе, нахвърляй си нещата в сака и влизай в проклетата кола.
По дяволите, той отново е такъв, какъвто беше…
Когато започвам пак да споря, Андрю ме поглежда с абсолютно див поглед и казва:
– Побързай. Времето изтича! – и сочи къщата.
Накрая свалям гарда, но преди да тръгна, го поглеждам гневно и казвам:
– Добре.
Съгласявам се с това само защото знам, че той се опитва да оправи нещата. Обаче се чувствам ужасно виновна.
Без да обръщам внимание на неговия петминутен ултиматум, аз се обръщам и вървя много бавно към къщата, като нарочно се бавя, за да покажа мълчаливо несъгласието си.
– Ти си знаела за това, нали Мишел? – питам аз, когато минавам покрай нея в коридора.
– Ама, разбира се! – вика след мен тя.
По гласа ѝ усещам, че се усмихва.
Отварям рязко вратата на спалнята, слагам сака си на леглото и започвам да хвърлям всичко в него. После отивам в банята, грабвам четките ни за зъби и разните тоалетни принадлежности. Дръпвам кабелите на зарядните устройства от стената, вземам мобифона си от нощното шкафче и го пускам в чантичката. Вървя из стаята и се оглеждам с надеждата, че не съм пропуснала нещо.
Изглежда, че по някое време Андрю вече си е събрал нещата, а аз не съм забелязала.
После просто заставам по средата на стаята и оглеждам всеки сантиметър от нея, без да виждам нищо. Не искам да правя това, но може би то е най-правилното.
Чувам клаксонът да изсвирва три пъти и това прекъсва мислите ми. Грабвам сака, мятам го през рамо и вземам чантичката от леглото.
– Скоро пак ще се видим! – казва Мишел от дивана.
Спирам миг, преди да мина покрай нея, и се навеждам да я прегърна, но ми е неудобно от сака на рамото.