– Приятно прекарване – добавя тя.
– Благодаря, че ни поканихте – казвам аз.
Тя се усмихва широко и ми маха с ръка, а аз излизам през входната врата.
Когато слизам по стълбите, Андрю отваря багажника на шевролета и хвърля сака ми вътре. Минали са доста повече от петте минути, които ми даде, но не смее да ми каже нещо за това.
– Готова ли си? – пита той и затваря багажника.
Поемам дълбоко въздух, поглеждам към Ашър и Ейдън и преди да отговоря, отивам да прегърна и двамата.
– Радвам се, че дойде – казва Ейдън.
– Дръж брат ми изкъсо – казва Ашър.
Усмихвам им се и сядам на предната седалка, а Андрю затваря вратата.
Те също ни казват довиждане. Минута по-късно Андрю сяда в колата и заедно с него вътре нахлува струя студен въздух.
Поглежда ме, слага ръце на волана и казва:
– Ето как ще го направим. Ще се отправим на югоизток към брега…
– Чакай – прекъсвам го аз, – планирал ли си го?
Това е толкова нетипично за него, че се учудвам.
Андрю се усмихва и казва:
– Само част от него, но се налага.
– Каква част се налага?
Той ме поглежда и като че ли иска да каже: Ще ме оставиш ли да довърша?
Млъквам и го оставям да продължи, а той се пресяга през мен и отваря жабката.
– Ще се отправим на югоизток и ще се държим по крайбрежието за през зимата – казва той.
Сега пък единственото нещо, за което се замислям, е колко дълго възнамерява да пътуваме. През зимата? Изобщо не мога да разбера какво, по дяволите, е намислил. Той изважда една карта и я разгръща върху кормилото. Гледам го с подозрение.
– Мразя проклетия студ. Ако се държим по крайбрежието и пътуваме все на юг през по-голямата част, можем да избегнем снега.
Планът е добър, признавам аз. И аз не мога да понасям студеното време, така че наистина е наложително. Кимам и го оставям да продължи.
Андрю сочи в огромната карта и прекарва пръст по маршрута ни.
– Ще започнем от крайбрежието на Вирджиния и ще пътуваме оттам на юг, като преминем през родния ти щат, но няма да спираме – сочи ме с пръст. – Просто минаваме оттам, става ли? – изчаква отговора ми.
Отново кимам и казвам:
– Добре – защото очевидно в тази лудост има някаква последователност и аз чувствам, че трябва да се съобразявам с нея.
Андрю отново гледа картата и пръстът му продължава да се плъзга по нея.
– После през Южна Каролина до Джорджия и след това ще пътуваме през цялото протежение на крайбрежието на Флорида от Фернандина Бийч – пръстът му прави широк завой по картата – чак до Пенсакола.
– Колко дълго ще продължи това?
Той се усмихва и клати глава.
– Има ли значение?
После небрежно сгъва картата и я оставя на седалката между нас.
– Този път ще определям само посоката. Може би защото не искам да ми мръзне задникът. Но… – извръща глава и гледа напред – така и трябва да стане.
– Защо правиш това, Андрю?
Той отново ме поглежда.
– Защото чака трябва – казва той и се взира в мен. – Защото ти си в колата.
Думите му ме объркват.
– Защото съм в колата?
Той загадъчно кима.
– Ами да.
– Но какво означава това?
Зелените му очи ме поглеждат по-меко и той се усмихва, а после се навежда и ме хваща за брадичката. Целува ме по устните и казва:
– Ти можеше да се съпротивляваш със зъби и нокти срещу това. Можеше да ми кажеш да вървя на майната си, когато ти казах да си вземеш нещата. Обаче не го направи – целува ме нежно още веднъж и дъхът му оставя по устните ми вкус на мента. – Ти не изтича в онази къща, защото аз те накарах, а го направи, защото го искаше. Ти никога не правиш нещо само защото аз съм ти казал, Камрин. Аз съм само този, който просто те ритва по задника, това е всичко.
Опитвам се да скрия усмивката си, но не мога. Той се навежда, притиска устни в челото ми и се изправя в седалката. Моторът изревава заплашително за момент, когато настъпва педала на газта.
Той е прав. Не бих направила нищо от това, което ме е карал да направя, дори и срещу което протестирам, ако част от мен не го е искала. Изумявам се как той винаги знае някои неща за мен, преди аз да съм ги осъзнала.
Седемнадесет
Мисля, че вчера в Чикаго за първи път не можех да предскажа как ще реагира Камрин на една от идеите ми. Моето момиче беше съсипано. Това всеки ден ме плашеше ужасно все повече и повече. Поех риск, когато се обадих онази нощ на Ашър и го помолих да докара шевролета през целия този път до Чикаго. Не знаех какво може да направи Камрин и да си кажа право се страхувах, че тя ще откаже да тръгне. Заради вината, която чувстваше. На мен също ми е много мъчно, че загубихме Лайли. Бих си отрязал ръка или крак, за да я върна обратно. Обаче станалото – станало, а е пълна глупост да продължаваме да стоим, удавени от скръбта, и по някаква причина да отказваме да правим това, което ни прави щастливи. Така можеш сам да се убиеш. Бавно, болезнено самоубийство. Ако Камрин беше отказала, щях да я метна на рамо, колкото и да рита и да крещи, и щях да я стоваря на задната седалка на колата. Защото това е нашият живот. Ние се срещнахме на пътя, запознахме се и се влюбихме един в друг пак на пътя. Това е мястото, където трябва да бъдем независимо за колко дълго, и това ще правим, докато стане ясно, че трябва да се занимаваме с нещо друго.