Първите четиринадесет дълги часа от нашето пътуване преминават спокойно, без да се случи нещо особено. Аз карам през целия път от Чикаго до крайбрежието на Вирджиния, като слушаме най-вече радиото или моите дискове, когато не мога да намеря свястна радиостанция. Макар да се усмихва и да говори за гледките по пътя, Камрин все още не е напълно на себе си, но ще се оправи. Може да отнеме няколко дни, но ще започне да се съвзема.
Плажовете по Източното крайбрежие са по-различни от тези в Тексас. По-чисти са, а океанската вода тук изглежда такава, каквато би трябвало да бъде, а не онази кална и мътна вода на залива, каквато е в Галвестън.
Свечерява се. Наблюдаваме как слънцето залязва на хоризонта тъкмо когато навлизаме във Вирджиния Бийч, и аз за първи път забелязвам онази искрица в очите на Камрин отпреди помятането. Ако знаех, че един залез може да направи това, щях отдавна да я водя да го гледа.
– Значи ще сме в различни стаи, така ли? – пита тя, когато излизаме от колата на паркинга на нашия първи хотел.
Не мога да кажа дали се шегува, но се обзалагам, че не очаква да се хвана.
– Точно това правим – отварям багажника и нарамвам саковете.
– Ама ти сериозно ли?
Изглежда шокирана и ми става смешно.
Играя си играта колкото е възможно по-добре. Никога не съм възнамерявал да спим в отделни стаи, но сега, след като тя го каза, идеята не е чак толкова лоша.
Затварям багажника и се отправяме към фоайето на хотела.
– Андрю, мисля, че вече сме преминали тази фаза.
– Две съседни стаи с двойни легла за непушачи, ако ги имате на разположение.
Служителката на рецепцията изтраква поръчката на компютъра си. През това време се старая да не поглеждам Камрин и ровя в портфейла, за да си намеря кредитната карта.
– Андрю?
– Нямам две стаи една до друга – казва жената, – но имам две една срещу друга в коридора.
– Става – казвам.
Камрин прошепва:
– Не мога да повярвам, че ще похарчиш пари за две отделни стаи, след като вече сме правили толкова много секс…
Камрин не спира да ми шепне в ухото, а служителката ни поглежда скришом така, като че ли сме побъркани. Харесвам това недоумение на лицата на хората, което сякаш казва: “Направо не мога да повярвам на това, което току-що казахте.”
– Моля те, просто млъкни – казвам аз и се обръщам към Камрин. – Не се безпокой, ще дойда за малко в стаята ти да те оправя, гака че престани да правиш сцени.
Очите на Камрин се разширяват точно толкова, колкото и на служителката.
Хващам ръката на Камрин и я повеждам към изхода на фоайето.
– Надявам се престоят ви да ви хареса – казва смутена жената, когато завиваме зад ъгъла и се отправяме към асансьора.
Камрин избухва в смях в мига, в който вратите на асансьора се затварят.
– Какво беше това? – пита тя, неспособна да се сдържи повече. – Чувствам се така, като че ли сме две шестнайсетгодишни хлапета!
– Ама се смееш, нали? – отбелязвам аз. – Така че хлапашката ни постъпка си струва.
Асансьорът спира на втория етаж и ние излизаме в коридора.
– Ама, Андрю, защо пък чак отделни стаи?
Убеден, че спонтанността наистина помага на целта ми, докато вървим по коридора, се замислям за писмото, което Натали ми изпрати в Чикаго. Спираме по средата на коридора пред двете срещуположни стаи и аз пускам саковете върху изпъстрения със зелени точки мокет.
– Само за тази нощ – казвам и почвам да ровя в сака си за онзи плик.
Камрин се е надвесила над мен и безмълвно ме наблюдава. Виждам, че ѝ се иска да каже нещо, но за момента не е сигурна какво.
Изправям се с плика в ръка. Тя го поглежда, но не може да разбере какви са намеренията ми.
– Тази вечер ще си сама в стаята – казвам аз и ѝ подавам плика.
Тя е престанала да се усмихва още когато извадих плика от сака. Сега само ме поглежда с недоумение.