Протяга предпазливо ръка да го вземе, все още несигурна в нищо, може би дори в това дали иска да знае какво е съдържанието му.
Пъхам нейната електронна карта в процепа на вратата на нейната стая, отварям я и внасям сака ѝ вътре. Тя ме следва, без да каже нищо, и продължава да ме гледа с подозрение, стиснала плика в ръка. Оставям сака ѝ върху дългата поставка за телевизора и оглеждам стаята, както го правех винаги. Паля лампите и проверявам дали работи отоплението, преди да дръпна завесите и да се уверя, че са чисти. Спомням си фобията на Камрин към хотелски покривки и затова смъквам кувертюрата от леглото и я захвърлям в един ъгъл на стаята.
Тя стои до леглото и не помръдва.
Заставам пред нея. Вглеждам се в очите ѝ и само наблюдавам как се взира в моите. Прекарвам показалеца си по веждата ѝ, а после надолу по лицето и усещам топлината на кожата ѝ. Искам я. Когато очите ѝ се свеждат, за да погледнат устните ми, това отприщва нещо хищническо в мен. Обаче сдържам желанията си заради нея. Надявам се тази нощ нещо да приключи.
“Кам беше на погребението – ми каза Натали по телефона в деня, в който ѝ се обадих от дома на Ейдън. – Обаче пристигна късно, седна най-отзад, близо до изхода, и си тръгна преди службата да свърши. Отказа да отиде и до ковчега.
– Тя изобщо говорила ли е някога с теб за това? – попитах аз.
– Никога – каза Натали. – Когато съм се опитвала да поговорим за погребението, за инцидента или за каквото и да е, свързано с него, ме караше да млъкна.”
Тази нощ на Камрин ще ѝ е трудно, но ако не го преодолее, няма никога да се оправи.
– Знаеш къде съм – казвам тихо и пускам ръцете ѝ. – Ще бъда буден през цялата нощ. Вчера започнах да ниша друга песен и наистина искам да поработя върху нея, докато все още ми е в главата.
Камрин кима и макар лицето ѝ да продължава да изглежда загрижено заради това, което се крие в плика, успява леко да се усмихне.
– Ами ако не искам да остана сама в гази стая? – пита тя.
– Умолявам те – казвам сериозно. – Само за през нощта. Не искам да казвам нищо повече, но се надявам искреното изражение на лицето ми да е също толкова убедително, колкото думите.
– Добре – съгласява се тя.
Целувам я леко по устните и я оставям сама в стаята. Мога само да се надявам това да няма последици за мен.
Андрю ме оставя в стаята. Сама. Това не ми харесва, но през тези кратки пет месеца, откакто сме заедно, съм се научила да го слушам. Пет месеца. Това ме изумява всеки път, когато мисля за него, защото по-скоро имам чувството, че сме заедно от години след всичко, което преживяхме. Понякога мисля за бившия ми Кристиян, изневеряващия ми нов приятел след Иън, с когото прекарах четири месеца. Ние така ѝ не се опознахме. Сега, когато мисля за това, не мога дори да си спомня името на сестра му, която живееше през две улици от мястото, където живееше той.
С Андрю е съвсем различно.
През петте месеца, откакто съм с него, се влюбих напълно, безусловно и безумно, научих се да живея истински, срещнах се с цялото му семейство и бързо се почувствах като част от тях, минах през едно пътуване с Андрю на живот и на смърт, забременях и се сгодих. Всичко това само за пет месеца. А сега сме изправени пред друго изпитание. И той продължава да е с мен на всяка крачка. Бях глупава, слаба и вземах хапчета, а той продължава да е тук. Питам се дали има нещо, което бих могла да направя и да е толкова ужасно, че той да ме напусне. Нещо в сърцето ми подсказва, че няма такова нещо. Изобщо няма.
Докато съм жива, няма да разбера как извадих късмета да бъда с него.
Потънала в размисъл, забелязвам, че не свалям очи от вратата, след като той излезе. Накрая поглеждам плика в ръката си. Не знам защо, но се страхувам да мисля какво има вътре. През последната седмица съм мислила много пъти за това. Писмо? Ако е така, за какво би могло да бъде? И за кого, а и от кого? Защо Натали ще ми пише писмо? Защо ще пише на Андрю писмо?
Нищо от тези неща няма смисъл.
Сядам в края на леглото, като оставям чантичката си на пода до мен, и прекарвам пръсти по очертанията на онова, което е в плика. Вече съм правила същото няколко пъти през последната седмица и съм стигала до едно и също заключение: това е хартия, малко твърда, прегъната два или три пъти. Вътре няма нищо обемисто, неравно или подобно на тъкан. Това е просто хартия.
Въздъхвам и се каня да го оставя, но не го пускам. Не знам защо просто не отворя проклетото нещо.
Оставям плика на леглото и ставам, скръствам ръце и го наблюдавам с крайчеца на окото, докато ходя напред-назад из стаята. Страхувам се от него, като че ли то ще скочи и ще ме сграбчи за крака, докато минавам покрай него. Като онази злобна котка, която имаше леля ми Бренда. Дори започвам да ровя в чантичката си за мобифона, за да се обадя на Андрю и да го накарам просто да ми каже за какво е всичко това, но си давам сметка колко глупаво ще бъде.