Накрая вземам плика и след дълга пауза, през която преценявам на ръка тежестта му, плъзгам върха на пръста си под запечатания капак, за да го разлепя. След като счупвам печата и не успявам да го отворя внимателно, казвам майната му и грубо го разкъсвам. Хвърлям разкъсания плик на леглото, разкъсвам листа с писмото и виждам, че е почти празен. Бил е използван само за да скрие снимката вътре. Тя е с гърба към мен и отначало отказвам да я обърна, за да видя какво има от другата страна. Вместо това прочитам написаното с почерка на Натали по средата на листа:
Това е най-добрата, която намерих.
Надявам се да ти помогне за това, което се опитваш да направиш.
Искрено твоя Натали
Обръщам снимката и сърцето ми потъва като камък във вода, когато виждам Иън, усмихнат, да ме гледа от нея. Бузата ми е долепена до неговата, докато гледаме в обектива. Зад нас разноцветните светлини на виенското колело на щатския панаир на Северна Каролина осветяват нощта. Когато видях лицето му, като че ли паднах в някакво леденостудено езеро и останах без въздух. От очите ми моментално рукнаха сълзи и изпуснах снимката на леглото. Вдигам ръце към лицето си и пръстите ми покриват треперещите ми устни.
Как можах да се разплача за него? Защо става това?
Съвсем съзнателно се освободих от снимките на Иън. От всичките. Изтрих абсолютно всички файлове с наши дигитални снимки, махнах името му от мобифона си. Дори изхвърлих нощното шкафче, което имам от малка, защото Иън беше издълбал отдолу в дървото Иън обича Камрин. Направих всичко възможно, за да махна от живота си това, което би могло да ми напомня за него, тъй като ми става прекалено мъчно, когато знам, че от него са останали само материални неща. Със спомените си не можах да направя много, но положих максимални усилия също да ги забравя.
Защо Андрю ми причини това? Върна обратно онази болка в живота ми, и то не само твърде скоро, след като загубих Лайли, а и изобщо?
Част от мен иска да се разкрещи на Андрю, да мине през вратата и коридора и да влезе в неговата стая, за да му каже колко болезнено е това. Обаче разумът ми бързо надделява. Знам защо го е направил. Знам защо ме остави сама в тази стая със снимката. Защото ме обича толкова много, че е готов да ми върне обратно Иън само за една нощ, за да мога може би най-сетне да се примиря, че съм го загубила.
Обаче аз не мога да гледам онази проклета снимка! Просто не мога!
Сълзите продължават да се стичат по лицето ми, когато грабвам дебелия пуловер от сака, мушвам ръце в ръкавите му и изхвръквам от стаята, като се отправям към асансьора.
Секунди по-късно седя върху студения пясък на плажа и се взирам в безкрайния океан.
Осемнадесет
Питам се дали тя ще го отвори. По дяволите, чудя се дали ще ме намрази, че ѝ причиних това, но ако то ѝ помогне, ще поема този риск.
Натискам бутона за включване на дистанционното и тишината на стаята е нарушена от една стара версия на “Зайнфелд”[5]. Събувам си обувките и заставам под душа, като оставям горещата вода да ме бие, докато започва да става хладка. Мога да мисля само за това какво прави Камрин сама в стаята си, дали гледа снимката на мъртвия си бивш приятел и дали се справя с това. Иска ми се да отида там и да съм с нея, но знам, че тя трябва да го направи сама. Трябвало е да го стори много отдавна, много преди да ме срещне.
Избърсвам се с хавлиената кърпа, завързвам я около кръста и започвам да ровя из сака си на леглото за чифт боксерки. Сядам и поглеждам към телевизора, после към стената и пак към телевизора, докато си давам сметка, че гледам където ми падне само за да не мисля за Камрин.
Пускам покрай ушите си на МП-3 плеъра пет случайно избрани песни, преди да реша, че най-малкото, което мога да направя, е да проверя как е тя. Първо опитвам по мобифона, но не отговаря. После вземам стационарния телефон на хотела и се опитвам да се свържа със стаята ѝ. Пак никакъв отговор. Може би просто взема душ. Пъхам резервната карта в процепа на вратата и отключвам.
Тя не е тук. Сърцето ми започва да бие по-бързо, когато влизам навътре в стаята. Първото нещо, което виждам, е снимката, която самият аз всъщност не бях виждал до този момент, да лежи на леглото. Вземам я и я поглеждам. Камрин изглежда толкова щастлива. Това е Камрин, която познавах, онази с хубавата, жива усмивка. Помня тази усмивка. Виждал съм я десетки пъти, докато пътувахме заедно.